ПСИХОНЕВРОИМУНОЛОГИЯ 

Афективна регулация като гранична функция: критични периоди в развитието на ЦНС, психична организация и имунна регулация

    Налице са два критични етапа в ранното развитие на централната нервна система, които поставят основите на индивидуалната способност за афективна регулация – фундаментална функция за цялостното развитие на бъдещата зряла личност и нейните адаптивни, познавателни и телесни способности. Афективната регулация не представлява вторична психологическа функция, нито може да бъде редуцирана до чисто биологичен механизъм. Тя е централен организиращ принцип, чрез който се осъществява връзката между вътрешната конституция на организма и специфичните, постоянно изменящи се условия на външната среда.

    Още Фройд ясно формулира тази идея в Проект за научна психология (1895), когато посочва, че нервните клетки произлизат от ембрионалната ектодерма и че за да функционират, се нуждаят от защитен слой – своеобразна „нежива материя“, която да възпира прекомерно интензивните импулси и дразнения. Чрез концепцията за контактната бариера, формулирана от Фройд две години преди въвеждането на термина „синапс“ от сър Чарлз Шерингтън, централната нервна система може да бъде мислена не просто като апарат за обработка на информация, а като система за селективен контакт със средата – система, която едновременно допуска, филтрира и защитава.

    Тази идея за защитна, гранична структура може да бъде проследена на множество нива – от многослойната покривна система на тялото с нейния най-външен „нежив“ слой, епидермиса, през подкорковите структури като периакведукталната сива субстанция (PAG), участваща в самосъхранителните реакции, модулацията на болката и възпалителните процеси, до лимбичната система като функционална мембрана между телесната хомеостаза и афективната организация. В този контекст хипоталамусът функционира като централен кондуктор на хомеостатичната регулация, а подкоровите афективни системи – като форма на афективна хомеостаза с предиктивна функция.

    В рамките на мое изследване, интегриращо трудовете на Уилфред Бион (концепциите за контактна бариера и несъзнаван ум) и Дидие Анзийо (Кожа-Его), стигнах до извода, че именно най-ранните специфични сензорни – екстероцептивни и интероцептивни – и афективни преживявания изграждат уникален за всеки индивид „умствен съд“. Този съд представлява капацитета, в който могат да се побират мисли и преживявания, подлежащи на съзнателна или умствена преработка в различна степен.

Този умствен съд отразява специфичните постнатално оформени взаимовръзки между подкоровите афективни системи и мозъчната кора. Както подчертава Алън Шор, кората не се развива изолирано, а в резултат на специфичното трофично действие на дразненията, идващи от конкретната среда – природна, социо-културна, семейно-битова и обектна. Именно тези дразнения моделират индивидуалните способности за афективна регулация, за обработка на афективни преживявания и за адаптация към вътрешните и външните условия.

    Според Бион степента на нетолерантност към фрустрация специфично определя индивидуалната способност за мисловна дейност – тоест способността афективните преживявания да бъдат понесени, обработени и назовани. В този смисъл ключът към нормата и патологията не се крие в съдържанието на преживяванията, а в капацитета за тяхното понасяне. Моето изследване потвърждава тази перспектива, като показва, че не съществува абсолютна „норма“, а по-скоро континуум от степени, в които афективната регулация, символизацията и адаптивните способности са по-добре или по-слабо развити.

    Съвременните изследвания върху интероцептивната точност допълват тази картина, демонстрирайки, че компрометираната способност за разпознаване и назоваване на афектите е свързана с алекситимичен профил и повишена уязвимост към психосоматични нарушения. Особено показателно е, че тези нарушения често засягат именно покривната тъкан – област, която съответства не само метафорично, но и функционално на контактната бариера на Бион и Кожа-Его на Анзийо. В телесния контур – от подкожните мускули до папиларния слой на кожата – се пресичат сензорни, афективни и имунни процеси, като обонянието допълнително подчертава граничния характер на тази зона между външно и вътрешно.

    Както показват данните, приведени от Шор, този процес е силно зависим от два критични периода в ранното развитие на ЦНС. Първият, от раждането до приблизително 18-ия месец, е период на доминираща външна регулация, при който майката или основният грижещ се функционира като външен регулатор не само на възбудата и афекта, но и на ендокринните и имунните реакции на детето. Нарушенията в този период засягат изграждането на връзките между подкоровите афективни системи и области на мозъчната кора като десния орбитофронтален дял и могат да поставят основите на по-примитивни личностови организации, включително гранични.

    Вторият критичен период, започващ след 18-ия месец, е свързан с рязко нарастване на социализиращите изисквания, с необходимостта от понасяне на фрустрация и с изграждането на способността за забавена реакция – функцията, която застава между импулса и действието (Solms, 2002). Именно в този период се установява прагът на чувствителност към фрустрация, който, в духа на Бион, определя индивидуалната способност за мисловна дейност. Толерантността или нетолерантността към фрустрация се превръща в решаващ фактор за това дали афектът ще бъде преработен умствено или ще търси незабавно разреждане чрез действие, или ще остане неразреден в тялото като „странен обект“, способен да изкриви възприятието и реалността.

    В труда си от 1994 г. Алън Шор привежда обширни емпирични данни за връзката между афективната регулация и функционирането на имунната система. Тази връзка се осъществява чрез интегрирана мрежа от кортикални, субкортикални, ендокринни и имунни механизми, с централен възел в хипоталамуса и орбитофронталната кора, особено в дясното полукълбо. Шор аргументира, че традиционното разграничаване между психично и органично, макар и полезно за диагностични цели, сериозно възпрепятства разбирането на реалните причинни механизми на психосоматичните състояния. Именно тук психоневроимунологията предлага по-адекватна рамка, в която болестта се мисли като форма на дисрегулация в комуникационните мрежи на организма.

    Шор показва убедително, че обеднената среда и неадекватните обектни отношения в първия критичен етап водят до нарушения както в афективната регулация, така и в „обучението“ на имунните реакции. По-слабо експлициран остава въпросът за втория критичен етап. Както самият Шор отбелязва, значителна част от родителите се справят относително добре с полагането на грижа в ранния, зависим период, но изпитват сериозни трудности след 12-ия месец – по време на практикуващия етап и кризата на сближаване, описани от Малер.

    Именно тогава родителите трябва да прилагат социализиращи влияния, които поощряват процеса на отделяне и придобиване на автономност. Когато те не успяват да удържат и овладеят афективните състояния на детето и неговите съпротиви към социализиращия ред, често отстъпват. В резултат развитието може да остане фиксирано в по-инфантилна организация на ЦНС, като процесите на дезорганизация и последваща зряла реорганизация биват компрометирани.

    В тези случаи прагът на чувствителност остава на критично ниско ниво, а способността за забавена реакция – слабо развита. Това създава условия за формиране на нарцистична защитна организация, варираща в различни степени, но характеризираща се с висока уязвимост към външни и вътрешни стимули – по аналогия със слабо развит епидермис. Неадекватните обектни отношения в този период биха могли да нарушат както умствените, емоционалните и поведенческите способности, така и адаптациите на имунната система, които, както показват данните на Шор, са тясно свързани с начина на възприятие и регулация на стреса и възпалителните процеси.

    В този смисъл може да се говори за афективна хомеостаза – емоционална мембрана с предиктивна функция спрямо телесната хомеостаза. При симбиотични разстройства на привързаността детето може да разчита прекомерно на външната защита, отвъд нормативния етап за това. В ситуации на отделяне и раздяла афекти с ниска възбуда – самота, срам, депресия, загуба – не могат да бъдат адекватно преработени и символизирани, което повишава уязвимостта към стресови външни и вътрешни влияния и може да доведе до имунни свръхреакции, причиняващи повече вреда, отколкото защитна полза.

    В крайна сметка развитието на индивида може да бъде мислено като процес на постепенно вътрешно пресяване на средата. Определени дразнения оставят трайни отпечатъци под формата на импринтинг опит и паметови следи, които оформят специфичната нервна, афективна и имунна организация. От тази комплексна спойка се „излюпва“ субектът, който впоследствие започва сам да оказва влияние върху средата – разрушително или творчески продуктивно, устойчиво или консуматорско – в зависимост от това доколко е изградена способността за афективна регулация и понасяне на напрежението между вътрешния и външния свят.

   Следователно зрялата личност не е просто продукт на гени, възпитание или съзнателен избор, а по-скоро резултат от сложна мрежа от преживявания и регулаторни процеси, натрупани през ранните критични периоди на развитие. Това е съвкупност от опита, през който светът е преминавал през индивида, оформяйки неговата афективна регулация, психична организация и имунна устойчивост. Именно от тази интеграция на телесното, емоционалното и когнитивното възниква способността за адаптация, творчество и социално функциониране в зряла възраст. Зрелостта не е фиксирана точка, а динамичен процес на вътрешна хомеостаза, която непрекъснато се предизвиква и реорганизира под влиянието на вътрешния и външния свят.

Загадката на Едип

"ΣΟΦΙΑΝ ΜΑΘΕΙΝ ΔΙΚΑΙΟΣΥΝΗΝ ΔΕ ΕΙΔΕΝΑΙ"

"Да придобиеш мъдрост и да разбереш справедливостта"

 

 “Едип обяснява загадката на сфинкса”, Jean-Auguste-Dominique Ingres , 1780–1867, Louvre, Paris

    Митът за Едип традиционно се чете като трагедия на съдбата – разказ за човек, който, въпреки опитите си да избяга от предначертаното, неусетно го изпълнява. В центъра на този разказ стои загадката на сфинкса – моментът, в който Едип оцелява, побеждава чудовището и е възнаграден с власт, престиж и брак. И въпреки това, именно след този „успех“ трагедията се разгръща в пълната си сила.

Това поражда въпроса: дали отговорът на Едип е бил наистина пълен?     Сфинксът не е еднозначно същество. Той е с глава на жена, тяло на лъв и крила на птица. Женската му фигура носи асоциации с плодородие, съблазън и телесност; животинските му черти – със суровата, разрушителна сила на природата; крилата – с духовното, рационалното, надчовешкото. В този смисъл сфинксът символизира цялостта на човешкото преживяване – телесно, афективно и разумно, съзнателно и инстинктивно. Той е пазител не просто на пътя към Тива, а на границата между несъзнаваното и съзнаваното.

    По този начин Сфинксът е своеобразно огледало, което не просто пази пътя към Тива, а стои на прага към по-задълбоченото самопознание. И ако човек не може да отгатне неговата загадка "загива" – не защото не е умен, а защото се страхува и бяга от срещата със себе си. Това е загубата на човешкото вътре в самите нас.

Едип отговаря на загадката:

„Кое е това същество, което сутрин ходи на четири крака, на обед – на два, а вечер – на три?“

    Неговият отговор – „човекът“ – е правилен, но само частично. Той назовава универсалното, общото, биологичния и социалния цикъл на човешкия живот. Това е интелектуален, абстрактен отговор – достатъчен, за да неутрализира сфинкса, но недостатъчен да преобрази самия отговарящ.

    Сфинксът е победен, но не е интегриран. Проклятието над Тива е вдигнато, но това над рода на Едип остава. Именно тук се открива дълбокият парадокс на мита: Едип оцелява, защото знае, но загива, защото не познава себе си. Той разпознава човека като категория, но не разпознава себе си като субект на съдбата, който не е способен да се погледне в огледалото.

    „Човекът“ като отговор е универсален и интелектуален, но обезличен. Той е отговор за света, не отговор от позицията на Аз-а. В този отговор личната позиция, ангажираност и отговорност липсват.

    „Аз“ е по-пълен отговор, но той е и по-опасен. Защото ако кажем „Аз“, вече няма зад какво да се скрием. Няма съдба или "чучело", няма мит, няма пророчество , а точно обратното - има съ-участие.

Аз-ът е този, който започва зависим, който се изправя и вярва, че е цял и който накрая се опира на това, което е преживял, а не на това, което е знаел. Аз-ът се обновява, но в същността си остава същият. Аз-ът е способен да носи собствената си слабост, без да я проектира навън.

    Това е отговор, който не унищожава сфинкса, а го приближава до човешката същност - обединяване на противоположностите.

    Защото чудовищния аспект се "храни" от разцепването: тяло срещу разум, природа срещу закон, мъжко срещу женско, живот срещу смърт.

    Аз-ът е способен да ги държи заедно, но това изисква постоянно полагане на морални усилия - като вдишването и издишването.

    Отговорът „Аз“ би изисквал радикално обръщане към себе си. Той предполага поемане на лична отговорност за собствената телесност, история, желания и страхове. Това е отговор, който не позволява дистанция и проекция, а настоява за саморефлексия, осъзнаване и завръщане в очертанията на собственото си тяло - биологично и умствено.

    В този смисъл „Аз“ е символен акт – признание, че истината не е външна, а вътрешна; че загадката не е за света, а за субекта и неговия собствен вътрешен свят. Когато кажем „Аз“, вече няма мит, който да поеме удара вместо нас.     Ако Едип беше отговорил по този начин, той не би бил просто изпълнител на един сюжет, воден от инертни, неосъзнати афективни системи. Вместо това би могъл да прояви творческа, адаптивна способност – да прекъсне повторението, да обедини противоречията в себе си, като по този начин не би се превърнал в пасивен наблюдател на собствената си съдба.

    Сентенцията „Да придобиеш мъдрост и да разбереш справедливостта“ – върху който стъпва гръцката философия, отваря още една линия на размисъл. Тя ни насочва към идеята, че истинската мъдрост не се постига чрез външно знание или формално правилен отговор, а чрез способността човек да се вгледа в огледалото на собствената си личност. μαθεῖν (аорист на μανθάνω) предполага процес, усилие, обучение, δικαιοσύνην δὲ εἰδέναι – справедливостта – да се познае /разбере“, εἰδέναι (перфект с значение на състояние) означава дълбоко, вътрешно знание, т.е. справедливостта е вътрешен ред, не външен закон. Именно този акт на саморефлексия позволява по-висока степен на обективност спрямо самия себе си.

    Да се придобие мъдрост означава да се съотнесат собствените преживявания, противоречия и вътрешни конфликти най-напред към себе си, вместо те да бъдат проектирани върху външния свят. Само по този начин справедливостта престава да бъде абстрактен морален принцип и се превръща в жива, вътрешно преживяна позиция. Човек започва да действа справедливо не защото следва правило или норма, а защото разбира собственото си участие в динамиката на случващото се.     Този вътрешен поглед и полагането на морални усилия прави възможен автентичния резонанс както с околната среда, така и със самия себе си. Когато вътрешният конфликт бъде разпознат и интегриран, реакциите към света престават да бъдат автоматични и защитни, а стават фино прецизирани и автентични. Така мъдростта и справедливостта се срещат в една обща точка – осъзнатото присъствие на субекта в собствения му ум и тяло, в собствения му живот.     Тази интерпретация на мита резонира дълбоко с настоящия момент. В нашето съвремие нуждата да се обърнем към самите себе си е по-неотложна от всякога - на лично/индивидуално и обществено/политическо ниво. Наратива за прехвърляне на вината, за това което се случва в момента върху някой друг, някой извън самите нас е доста лесен, удобен, но първичен и несъдържателен. Той възпроизвежда същия модел, който виждаме при Едип: интелектуално разбиране без съществена промяна. Ето защо трагедията се възпроизвежда отново и отново, но в други форми.

    При Едип трагедията не идва от липсата на интелект или смелост. Напротив – той е рационален, решителен, способен да реши загадката. Проблемът е, че погледът му остава насочен навън, към чудовището, към загадката, към външната причина за кризата. Това, което липсва, е радикалният жест на обръщане навътре – към собственото участие в случващото се.

    Наративът за прехвърляне на вината е не просто удобен, а структурно идентичен с едиповия модел. Той предлага обяснение без трансформация. Да назовеш „другия“ като източник на злото (враг, система, група, идеология) носи временно облекчение, но не променя вътрешната логика, която възпроизвежда кризата.

    Тук се появява ключовият парадокс: интелектуалното разобличаване може да бъде форма на бягство от отговорност. Знаем, анализираме, посочваме причините – и въпреки това оставаме същите.

    Ето защо трагедията се повтаря „в други форми“. Не защото не сме научили урока, а защото сме го научили само на нивото на ума, без да го превърнем в екзистенциална промяна – в промяна на начина, по който се отнасяме към себе си, към властта, към другия, към вината.

    Митът за Едип, прочетен така, престава да бъде разказ за съдбата и се превръща в предупреждение, че с вътрешното "ослепяване" или неспособността да се откажем от илюзията за невинност – няма истинско проглеждане.

    И може би точно тук той резонира толкова силно с настоящия момент. Защото живеем във време на изключително много знание, анализ и интерпретации и същевременно – на болезнено малко вътрешна отговорност.

Трагедията не е, че не знаем. Трагедията е, че знаем – и продължаваме по същия начин.

    Едип е фигурата на принуденото разкритие. Истината го застига отвън, като удар, като присъда. Той не я търси като вътрешно преживяване, а я получава като факт, който разрушава идентичността му. Затова и реакцията му е ослепяване – жест, който не води към ново виждане, а към отказ от гледане. Това е трагичното: истината идва твърде късно и без вътрешна подготовка.

    В контраст на това можем да поставим фигурата на Еней. За разлика от Едип, той доброволно слиза в подземния свят – символ на несъзнаваната цялост на личността. Въпреки страха си от сенките върху непроницаемата повърхност, той продължава напред с факел в ръка. Срещите му – с Дидона и с баща му – са срещи с вина, загуба и наследство. Еней не бяга от тях, а ги интегрира. Именно затова неговото пътуване не завършва с трагично повторение, а с основаването на бъдещето.

    Еней се потапя надолу, надълбоко, докато Едип израства, но само външно. Еней носи светлина в тъмното, Едип ослепява, когато истината го връхлита отвън.

    Еней, напротив, е фигурата на доброволното слизане. Подземният свят при Вергилий не е наказание, а необходим етап. Той не е хаотичен ад, а подредено пространство на памет, сянка и произход. Факелът, който Еней носи, е ключов образ – това не е осветяване, което разсейва тъмното, а светлина, която позволява да се върви сред него, без илюзия, че то ще изчезне.     Срещата с Дидона е среща с вина, която не може да бъде „поправена“. Миналото не се анулира, но се признава. Срещата с бащата е среща с наследството – не само като съдба, а като отговорност да продължиш линия, която не си избрал, но носиш. Именно тук Еней се различава най-рязко от Едип: той не се опитва да се освободи от произхода си, а го интегрира като основа за бъдещето.     Затова и движението надолу при Еней е всъщност движение към цялост. Слизането не е регрес, а условие за съзидание. Докато при Едип „израстването“ е външно – власт, знание, признание – но без вътрешно слизане, без среща със сянката. Така височината му остава куха.

Aeneas in the underworld, Peter Paul Rubens, 1600-1640

    Митът за Едип, прочетен по този начин, не е разказ за неизбежността на съдбата, а предупреждение за опасността от непълното самопознание. Истинската мъдрост не се изчерпва с правилния отговор, а изисква вътрешна честност. Справедливостта не е външна присъда, а резултат от срещата със себе си.     Загадката на сфинкса продължава да стои пред нас и днес. Въпросът е не дали знаем отговора, а дали сме готови да го изречем в първо лице.

    Едиповият модел произвежда цикли на криза, вина и наказание.

Енеевият модел прави възможно основаването – не на утопия, а на бъдеще, което знае откъде идва и каква цена носи.

    В този смисъл Еней не е „по-добрият герой“, а по-зрелият архетип:

не този, който решава загадки, а този, който издържа срещата със сенките, без да се разпадне.

    Прочетен така, митът за Едип наистина губи фаталистичния си характер и се превръща в предупреждение срещу разцепеното самопознание – онова състояние, в което човек знае, но не поема; вижда, но не признава; говори за истина, без да я свърже със себе си. Тук трагичното вече не е в предопределението, а в отказа от цялост.

    Правилният отговор е интелектуален акт; вътрешната честност е екзистенциален риск. Тя предполага да понесеш последиците от това, което знаеш за себе си – вина, срам, отговорност, промяна. Именно този риск Едип не поема навреме, а когато истината го застига, тя вече не може да бъде интегрирана, а само изтърпяна.     Също толкова важно е преосмислянето на справедливостта. Тя престава да бъде наказателен механизъм, наложен отвън, и се явява като вътрешно равновесие, постигнато чрез срещата със себе си. Там, където тази среща липсва, външната справедливост неизбежно се превръща в повторение на насилието, което уж трябва да прекрати.

   Загадката не е решена веднъж завинаги, тя стои пред всяко поколение, пред всяка общност и пред всеки индивид. И решаващият въпрос, който се поставя е не дали знаем, а в чие лице го произнасяме.

    Да изречем отговора в първо лице означава да се откажем от алибито на абстракцията, на „те“, на „системата“, на „другите“. Означава да приемем, че загадката не пита какво е човекът по принцип, а кой съм аз – тук и сега.

 Терапевтичния ефект на катарзиса и връзката му с мита за Еней 

    Когато едно малко дете или бебе усети, че остава само, първоначално се активира системата ПАНИКА — едно от рамената на базовата афективна система ПАНИКА/СКРЪБ, описана от Панксеп. Тази реакция се съпроводена със симпатикова активация на автономната нервна система: ускорен сърдечен ритъм, учестено дишане, повишаване на гликемичния индекс, стресова реакция и секреция на адреналин и норадреналин. Поведенчески тя се проявява чрез активно търсене на липсващия обект.

    Ако обектът не бъде намерен, настъпва превключване към системата СКРЪБ, характеризираща се с доминация на парасимпатиковия клон на АНС, пасивно поведение и отпускане. Това редуване между ПАНИКА и СКРЪБ е ключово както в развитието, така и в терапевтичния процес.

    Именно по време на фазата на паника се активират защитните механизми, описани от Мелани Клайн като характерни за шизоидно–параноидната позиция: проекции, разцепване, идеализация или демонологизация на обекта. Това е начинът психиката да обработи суровото преживяване на липса, преди да има капацитет да го интегрира. Може да се допусне, че състоянията, описвани като „паник атаки“, представляват прояви на неинтегрирано преживяване на липса на обекта на любовта или идеализацията.

    Ключов терапевтичен момент е създаването на условия детето или пациентът да „изтърпят“ тези афекти в присъствието на родителя или терапевта. Терапевтът (или родителят) трябва да може да побере, удържи и осмисли суровите съдържания от етапа на паника, за да се даде възможност за преминаване към депресивната позиция — т.е. към активиране на системата СКРЪБ и парасимпатиковото успокояване.  "Контактната бариера" (термин въведен от Фройд) на терапевта или родителя се явява живия съд, в който преживяванията на пациента или детето се отпечатват, а от степента на развитието на способност за осмисляне на тези съдържания на терапевта/родителят зависи това до колко отговаря или не по адекватен начин, съответстващ на състоянията на детето или пациента.

    Именно това представлява неврофизиологичната основа на катарзиса: не просто емоционално „изливане“, а преминаване през цялостна биопсихична реорганизация в рамка, осигурена от присъстващия друг. В този процес детето или пациентът усещат собствените си психични и телесни граници, „отразени“ от рамката на терапевта/родителя. Това води до процес на въплъщаване на границите и постепенно оцелостяване на субекта чрез връщане в собствените му телесни очертания.

Описанието на този процес напомня за образа на Еней, слизащ в света на мъртвите, в царството на Хадес.

Aeneas in the Underworld, Peter Paul Rubens (1577–1640), National Museum Cardiff

    Еней е представен за първи път в Омировия химн към Афродита , когато Афродита му дава името си от прилагателното αὶνóν ( ainon , „страшно“), заради „страшната мъка“ ( αὶνóν ἄχος ), която той ѝ е причинил, като се е родил смъртен, който ще остарее и ще умре.

    През Средновековието има писатели, които твърдят, че тъй като „ Енеида“ е написана от философ, тя трябва да се чете философски. По този начин, в „естествения ред“, значението на името Еней съчетава гръцкото ennos („обитател“) с demas („тяло“), което става ennaios или „обитател“ – т.е. като обитател на тяло.

    В шеста книга на „Енеида“ Вергилий описва спускането на троянския герой Еней в Подземния свят в търсене на мъртвия си баща Анхиз. Тук героят се вижда заобиколен от чудовища: „Поразен от внезапен ужас, Еней грабва меча си и приготвя извадената стомана срещу приближаващите“.  След това Еней срещнал своята бивша съпруга и любовница Дидона и баща си, който му показал бъдещето на потомците му и по този начин историята на Рим. 

    Често психическото пространство назовано като "несъзнавано" се символизира с подземен свят или царството на мъртвите. Уифред Бион прави интересно определение на несъзнаваното като отпечатани и забравени паметови следи върху контактна бариера, които остават с автономна функция, както когато бебето се научава да се придвижва свободно впоследствие забравя за това и извършва действията автоматично, без да се замисля. Така се очертава едно пространство със записани и "забравени" съдържания в психиката на човека, които обаче имат автономен характер. Те могат да бъдат както в полза на индивида, така и да му пречат или той да се страхува от тях или да изпитва неудобство от среща с тях. 
    Именно това се илюстрира с мита за Еней и слизането му в подземния свят - отначало той се плаши от срещата с "чудовищата" от подземния свят, след което среща бившата си жена, която той изоставя и тя се самоубила, като се намушкала със същия меч, който дала на Еней при тяхната първа среща. Накрая среща баща си, който му показва бъдещето, което може да се интерпретира като откровение. 

    Също така, неговото име може да ни насочи към друг скрит смисъл - това че се е родил смъртен, че ще остарее и ще умре, носи "страшна" мъка на неговата майка Венера, а средновековното тълкование на неговото име "обитаващ" насочва мислите към това, че ние обитаваме смъртно тяло, което е арена и записва следите от нашите преживявания, доста от които не помним и оказват влияния посредством автономни комплекси. Фройд твърди, че за съдържанията на несъзнаваното, действието на времето не е валидно, т.е. че могат да оказват влияния дълго време докато не бъдат интегрирани в съзнанието. 

    След смъртта на Еней, Венера моли Юпитер да направи сина ѝ безсмъртен. Юпитер се съгласява. Речният бог Нумик очиства Еней от всичките му смъртни части и Венера го помазва с амброзия и нектар, правейки го бог. Еней е признат за бог Юпитер Индигес . Тук отново може да се наблюдава процес по "очистване" - т.е. речния бог Нумик го отстранява всички смъртни, тъмни или несъзнателни части, като по този начин го доближава до "божественото" безсмъртно съзнание.

    Както в терапевтичната, така и в родителската рамка, целта е именно тази - детето или пациента да стане по-осъзнат по отношение на себе си, да обитава собственото си "смъртно" тяло, което ще остарее и ще умре.

    Така митът за Еней ни помага да изградим един образ на терапевтичния процес като връщане към съдържанията, които са се отбелязали в нашето тяло и тяхното осветяване - някои от тях са страшни, могат да предизвикват "ПАНИКА" и нас,  но когато ги понесем и осветим, виждаме че състояния като чувства на отсъствие, самотата са нещо естествено и не са безкрайни. По-трудни за осмисляне са тези неща, които са неудобни за нас като например дълбок срам или непоносима вина. В тези случаи  част от нашата психическа енергия се влага за тяхното потискане, подобно на изграждане на крепости, точно както срещата на Еней, със своята бивша жена, която дали или не по негова вина, се е самоубила заради неговата загуба. Именно след срещата с Дидона, символизираща именно тези неудобни съдържания, Еней получава възможност да получи "божественото" откровение на своя отец  - точката, в която човек започва да вижда цялостта си, историята си и бъдещия си път не от гледна точка на страха, а от място на значението. Именно тогава, след преживяването на катарзиса човек може да бъде "очистен от всички свои смъртни части" - очистването на Еней и превъръщането му в бог символизира вътрешната трансформация състояща се в осмислянето на негативния опит. По този начин имаме възможност да преодолеем несъзнаваните фиксации, които се явяват пречка за съзнателното обитаване на собственото тяло.

    Еней е син на богиня и смъртен човек. Терапевтичният процес също стои между „божественото“ (в смисъл на символното, трансцендентното, архетипното) и „смъртното“ (телесното, биологичното, афективното). Самата фигура на Еней е мост — както терапията, терапевта и родителя  са мост между мозък и душа, между минало и бъдеще, между страдание и смисъл.

 "Въпросът на Яли" — среда, интелект и идентичност

„Въпросът на Яли“ е заглавието на първата глава от книгата на Джаред Даймънд „Пушки, вируси и стомана“ (1997). Той възниква по време на разговор между автора и Яли — местен активист от Папуа Нова Гвинея, който пита:

„Защо вие, европейците, произвеждате толкова много, а ние — толкова малко?“

    Този въпрос отприщва дълбоко изследване на причините за неравномерното развитие на човешките общества. Даймънд се опитва да обясни защо европейците са създали мащабни технологии и цивилизации, а новогвинейците — не, въпреки че на индивидуално ниво често изглеждат по-наблюдателни, изобретателни и интелигентни. Авторът посочва два основни фактора: генетичен натиск и фактора на средата. 

    В малките и изолирани новогвинейски общности основните заплахи за живота са междуличностни конфликти, ловни инциденти, нещастни случаи и глад. В такава среда интелигентността има пряка еволюционна стойност: по-съобразителните индивиди оцеляват и предават гените си нататък.В гъсто населените европейски общества, напротив, водещ селекционен фактор хилядолетия наред са били инфекциозните болести. Те не подбират по интелект, а по биохимична устойчивост. Затова натискът върху гените за интелигентност е бил по-слаб. От друга страна, днешните западни деца прекарват огромна част от времето си в пасивно забавление — телевизия, екрани, социални мрежи. В новогвинейските общности децата прекарват времето си в активна игра и разговори с други деца и възрастни. Изследванията показват, че именно стимулирането и активността в детството са решаващи за афективното и познавателното развитие. Това дава на новогвинейците реално предимство по отношение на наблюдателност, адаптивност и гъвкавост на мисленето.    

    Но тук може да се допълни факторът на средата с климатът и свързаните с него адаптивни стратегии. В северните ширини климатът е по-студен и силно сезонен. Това е принудило човешките групи да развият сложни стратегии за оцеляване: строеж на убежища, складиране на храна, календарно мислене, предвиждане на промени в природата.Тези адаптивни механизми са стимулирали развитието на цивилизации, технологии и социални структури. Създаването на относително стабилна и удобна среда обаче постепенно „приспива“ инстинкта за самосъхранение и по механизма на невронната парцелация неизползваните функции отслабват или се маргинализират.

    При народите в региони с постоянен климат (напр. около Екватора) ежедневното оцеляване поддържа инстинктите „нащрек“, но няма силен стимул за календарно мислене и инфраструктурно планиране. Това обяснява защо високият интелектуален потенциал не води автоматично до технологично развитие: когнитивният ресурс е насочен към различни адаптивни цели.

    В северните общества развитието се е случило на „бързи обороти“ заради суровите изисквания на средата. Това е довело до забележителни постижения — но и до парадоксални последици. Днес имаме сравнително безопасна среда, огромно население, технологични удобства и медицински напредък, които ограничават действието на естествения подбор. Инстинктът за самосъхранение се притъпява, а фокусът се измества към пасивно удовлетворяване на нагони. Резултатът е интелектуален и емоционален упадък, усещане за загуба на смисъл, дифузна тревожност и нарастващо недоволство от лидерите — същите тези лидери, които днес контролират ядрено оръжие.

    Попкултурни произведения като „Матрицата“ или жанра киберпънк показват как безопасното, лесно удовлетворяване на нагоните може да доведе до пълно отчуждение от реалността и от собственото тяло.

    В контраст на това, жителите на Нова Гвинея и други подобни общества запазват жива връзката с природата и тялото, което прави съществуването им по-устойчиво в еволюционен смисъл.

    „Въпросът на Яли“ ни насочва към по-дълбоко разбиране на човешкото развитие. Генетични, енвироментални и климатични фактори се преплитат в сложна динамика, която обяснява разликите между обществата — без да се прибягва до расистки опростявания.

    Същевременно този въпрос е актуален и днес: доколко привикването към „удобства“ и продуктите не формира автоматично консуматорско поведение, което подкопава способността ни да реагираме адекватно на глобални предизвикателства, както и интелектуалното, емоционалното развитие и на осъзнатото ни функциониране?
    Ще имаме ли възможност като представители на индустриално и технологично развитите общества да се "събудим" и да поемем по пътя на устойчивото развитие като се върнем към нашите корени? Отговорите на тези въпроси предстои да се видят, но очертаващата се тенденция не е оптимистична.

    Може да се наблюдава пряко упадъка в развитието ни като вид, по начина по който (не) възпитаваме децата си, част от които се превръщат в младежи без ясна посока, а възрастните са по объркани от всякога.

    Налице е усещането, че сме загубили връзка с първичните механизми, които са ни оформили като вид — с природата, с тялото си, с инстинктите, с реалното взаимодействие. И именно „успехът“ на цивилизацията е подкопал адаптивните ни структури. Това е нещо като еволюционен парадокс — победата над средата се обръща в поражение отвътре.

    Този упадък не е внезапен, а тих, почти невидим, разстила се във времето като ерозия у потомците на тези, които са се борели със средата и са изобретявали способи за по-комфортно съществуване. Този упадък не идва чрез катастрофа, а по-скоро като приспивна песен. И точно затова е толкова коварен — тъй като повода за тревогата не е ясен. Консуматорството не е просто икономически модел, а психичен механизъм за приспиване — на вниманието, на критичността, на нуждата да се адаптираме активно. 

    Усещането колко дълбоко е нарушен диалогът между поколенията е много силно. Съвременните деца, както посочва Джаред Даймънд още през 1997 г., са екранно формирани, с променени когнитивни и афективни структури. Те, от своя страна, са всъщност огледало на едно общество, което само' е загубило ориентация. По този начин се получава своеобразна интергенерационна верига на дезориентацията.

    Сега стоим на кръстопът между цивилизационно постижение и биопсихична регресия. Имаме технологични възможности, които са без аналог и може би психичният ни апарат не е еволюирал достатъчно бързо, за да ги понесе без деформация. И въпросът не е в технологиите, а в това дали сме способни да възвърнем изгубените си вътрешни инструменти — забавяне на реакцията, дълбоко преживяване, осъзнатост, общностност. И именно в общността е ключът, тъй като както се посочва от Даймънд, въпреки гъсто населените територии, хората в "цивилизованите" страни са все по-отчуждени помежду си и от себе си за разлика от тези в племената. И вместо да се чудим как да внедрим системите за ИИ в образованието, с тяхна помощ можем да се опитаме да върнем общността в училищата и в нашите семейства. 

    В своето ядро, хората сме преди всичко общност и колкото повече се отдалечаваме от това ядро, толкова повече се губим в множеството и сме отчуждени. Тук може да си представим и разликите в начина на образование - децата в западните училища учат предимно на чинове, заливани са от абстрактни материали, докато племенните деца в Нова Гвинея учат седнали на земята в кръг, създаващи пространство за обмен на идеи и впечатления от света или в реалните  условия на дивата природа, където осъществяват именно този важен контакт - със света и със себе си.

    Глобалната криза, която се очертава, не е технологична, а психична. И ако трябва да се назове задачата, която седи пред всеки от нас, тя може би се изразява в реинтеграция на човешкото в нас — на способността да чувстваме, мислим и действаме не импулсивно, а с дълбочина и връзка.

    Този текст, освен критичен анализ на съвременното състояние на нашето общество, е и  като покана за по-голяма степен на осъзнатост към това което правим, всеки ден, всеки час и всяка секунда...