"Въпросът на Яли" — среда, интелект и идентичност

„Въпросът на Яли“ е заглавието на първата глава от книгата на Джаред Даймънд „Пушки, вируси и стомана“ (1997). Той възниква по време на разговор между автора и Яли — местен активист от Папуа Нова Гвинея, който пита:

„Защо вие, европейците, произвеждате толкова много, а ние — толкова малко?“

    Този въпрос отприщва дълбоко изследване на причините за неравномерното развитие на човешките общества. Даймънд се опитва да обясни защо европейците са създали мащабни технологии и цивилизации, а новогвинейците — не, въпреки че на индивидуално ниво често изглеждат по-наблюдателни, изобретателни и интелигентни. Авторът посочва два основни фактора: генетичен натиск и фактора на средата. 

    В малките и изолирани новогвинейски общности основните заплахи за живота са междуличностни конфликти, ловни инциденти, нещастни случаи и глад. В такава среда интелигентността има пряка еволюционна стойност: по-съобразителните индивиди оцеляват и предават гените си нататък.В гъсто населените европейски общества, напротив, водещ селекционен фактор хилядолетия наред са били инфекциозните болести. Те не подбират по интелект, а по биохимична устойчивост. Затова натискът върху гените за интелигентност е бил по-слаб. От друга страна, днешните западни деца прекарват огромна част от времето си в пасивно забавление — телевизия, екрани, социални мрежи. В новогвинейските общности децата прекарват времето си в активна игра и разговори с други деца и възрастни. Изследванията показват, че именно стимулирането и активността в детството са решаващи за афективното и познавателното развитие. Това дава на новогвинейците реално предимство по отношение на наблюдателност, адаптивност и гъвкавост на мисленето.    

    Но тук може да се допълни факторът на средата с климатът и свързаните с него адаптивни стратегии. В северните ширини климатът е по-студен и силно сезонен. Това е принудило човешките групи да развият сложни стратегии за оцеляване: строеж на убежища, складиране на храна, календарно мислене, предвиждане на промени в природата.Тези адаптивни механизми са стимулирали развитието на цивилизации, технологии и социални структури. Създаването на относително стабилна и удобна среда обаче постепенно „приспива“ инстинкта за самосъхранение и по механизма на невронната парцелация неизползваните функции отслабват или се маргинализират.

    При народите в региони с постоянен климат (напр. около Екватора) ежедневното оцеляване поддържа инстинктите „нащрек“, но няма силен стимул за календарно мислене и инфраструктурно планиране. Това обяснява защо високият интелектуален потенциал не води автоматично до технологично развитие: когнитивният ресурс е насочен към различни адаптивни цели.

    В северните общества развитието се е случило на „бързи обороти“ заради суровите изисквания на средата. Това е довело до забележителни постижения — но и до парадоксални последици. Днес имаме сравнително безопасна среда, огромно население, технологични удобства и медицински напредък, които ограничават действието на естествения подбор. Инстинктът за самосъхранение се притъпява, а фокусът се измества към пасивно удовлетворяване на нагони. Резултатът е интелектуален и емоционален упадък, усещане за загуба на смисъл, дифузна тревожност и нарастващо недоволство от лидерите — същите тези лидери, които днес контролират ядрено оръжие.

    Попкултурни произведения като „Матрицата“ или жанра киберпънк показват как безопасното, лесно удовлетворяване на нагоните може да доведе до пълно отчуждение от реалността и от собственото тяло.

    В контраст на това, жителите на Нова Гвинея и други подобни общества запазват жива връзката с природата и тялото, което прави съществуването им по-устойчиво в еволюционен смисъл.

    „Въпросът на Яли“ ни насочва към по-дълбоко разбиране на човешкото развитие. Генетични, енвироментални и климатични фактори се преплитат в сложна динамика, която обяснява разликите между обществата — без да се прибягва до расистки опростявания.

    Същевременно този въпрос е актуален и днес: доколко привикването към „удобства“ и продуктите не формира автоматично консуматорско поведение, което подкопава способността ни да реагираме адекватно на глобални предизвикателства, както и интелектуалното, емоционалното развитие и на осъзнатото ни функциониране?
    Ще имаме ли възможност като представители на индустриално и технологично развитите общества да се "събудим" и да поемем по пътя на устойчивото развитие като се върнем към нашите корени? Отговорите на тези въпроси предстои да се видят, но очертаващата се тенденция не е оптимистична.

    Може да се наблюдава пряко упадъка в развитието ни като вид, по начина по който (не) възпитаваме децата си, част от които се превръщат в младежи без ясна посока, а възрастните са по объркани от всякога.

    Налице е усещането, че сме загубили връзка с първичните механизми, които са ни оформили като вид — с природата, с тялото си, с инстинктите, с реалното взаимодействие. И именно „успехът“ на цивилизацията е подкопал адаптивните ни структури. Това е нещо като еволюционен парадокс — победата над средата се обръща в поражение отвътре.

    Този упадък не е внезапен, а тих, почти невидим, разстила се във времето като ерозия у потомците на тези, които са се борели със средата и са изобретявали способи за по-комфортно съществуване. Този упадък не идва чрез катастрофа, а по-скоро като приспивна песен. И точно затова е толкова коварен — тъй като повода за тревогата не е ясен. Консуматорството не е просто икономически модел, а психичен механизъм за приспиване — на вниманието, на критичността, на нуждата да се адаптираме активно. 

    Усещането колко дълбоко е нарушен диалогът между поколенията е много силно. Съвременните деца, както посочва Джаред Даймънд още през 1997 г., са екранно формирани, с променени когнитивни и афективни структури. Те, от своя страна, са всъщност огледало на едно общество, което само' е загубило ориентация. По този начин се получава своеобразна интергенерационна верига на дезориентацията.

    Сега стоим на кръстопът между цивилизационно постижение и биопсихична регресия. Имаме технологични възможности, които са без аналог и може би психичният ни апарат не е еволюирал достатъчно бързо, за да ги понесе без деформация. И въпросът не е в технологиите, а в това дали сме способни да възвърнем изгубените си вътрешни инструменти — забавяне на реакцията, дълбоко преживяване, осъзнатост, общностност. И именно в общността е ключът, тъй като както се посочва от Даймънд, въпреки гъсто населените територии, хората в "цивилизованите" страни са все по-отчуждени помежду си и от себе си за разлика от тези в племената. И вместо да се чудим как да внедрим системите за ИИ в образованието, с тяхна помощ можем да се опитаме да върнем общността в училищата и в нашите семейства. 

    В своето ядро, хората сме преди всичко общност и колкото повече се отдалечаваме от това ядро, толкова повече се губим в множеството и сме отчуждени. Тук може да си представим и разликите в начина на образование - децата в западните училища учат предимно на чинове, заливани са от абстрактни материали, докато племенните деца в Нова Гвинея учат седнали на земята в кръг, създаващи пространство за обмен на идеи и впечатления от света или в реалните  условия на дивата природа, където осъществяват именно този важен контакт - със света и със себе си.

    Глобалната криза, която се очертава, не е технологична, а психична. И ако трябва да се назове задачата, която седи пред всеки от нас, тя може би се изразява в реинтеграция на човешкото в нас — на способността да чувстваме, мислим и действаме не импулсивно, а с дълбочина и връзка.

    Този текст, освен критичен анализ на съвременното състояние на нашето общество, е и  като покана за по-голяма степен на осъзнатост към това което правим, всеки ден, всеки час и всяка секунда...