Терапевтичния ефект на катарзиса и връзката му с мита за Еней 

    Когато едно малко дете или бебе усети, че остава само, първоначално се активира системата ПАНИКА — едно от рамената на базовата афективна система ПАНИКА/СКРЪБ, описана от Панксеп. Тази реакция се съпроводена със симпатикова активация на автономната нервна система: ускорен сърдечен ритъм, учестено дишане, повишаване на гликемичния индекс, стресова реакция и секреция на адреналин и норадреналин. Поведенчески тя се проявява чрез активно търсене на липсващия обект.

    Ако обектът не бъде намерен, настъпва превключване към системата СКРЪБ, характеризираща се с доминация на парасимпатиковия клон на АНС, пасивно поведение и отпускане. Това редуване между ПАНИКА и СКРЪБ е ключово както в развитието, така и в терапевтичния процес.

    Именно по време на фазата на паника се активират защитните механизми, описани от Мелани Клайн като характерни за шизоидно–параноидната позиция: проекции, разцепване, идеализация или демонологизация на обекта. Това е начинът психиката да обработи суровото преживяване на липса, преди да има капацитет да го интегрира. Може да се допусне, че състоянията, описвани като „паник атаки“, представляват прояви на неинтегрирано преживяване на липса на обекта на любовта или идеализацията.

    Ключов терапевтичен момент е създаването на условия детето или пациентът да „изтърпят“ тези афекти в присъствието на родителя или терапевта. Терапевтът (или родителят) трябва да може да побере, удържи и осмисли суровите съдържания от етапа на паника, за да се даде възможност за преминаване към депресивната позиция — т.е. към активиране на системата СКРЪБ и парасимпатиковото успокояване.  "Контактната бариера" (термин въведен от Фройд) на терапевта или родителя се явява живия съд, в който преживяванията на пациента или детето се отпечатват, а от степента на развитието на способност за осмисляне на тези съдържания на терапевта/родителят зависи това до колко отговаря или не по адекватен начин, съответстващ на състоянията на детето или пациента.

    Именно това представлява неврофизиологичната основа на катарзиса: не просто емоционално „изливане“, а преминаване през цялостна биопсихична реорганизация в рамка, осигурена от присъстващия друг. В този процес детето или пациентът усещат собствените си психични и телесни граници, „отразени“ от рамката на терапевта/родителя. Това води до процес на въплъщаване на границите и постепенно оцелостяване на субекта чрез връщане в собствените му телесни очертания.

Описанието на този процес напомня за образа на Еней, слизащ в света на мъртвите, в царството на Хадес.

Aeneas in the Underworld, Peter Paul Rubens (1577–1640), National Museum Cardiff

    Еней е представен за първи път в Омировия химн към Афродита , когато Афродита му дава името си от прилагателното αὶνóν ( ainon , „страшно“), заради „страшната мъка“ ( αὶνóν ἄχος ), която той ѝ е причинил, като се е родил смъртен, който ще остарее и ще умре.

    През Средновековието има писатели, които твърдят, че тъй като „ Енеида“ е написана от философ, тя трябва да се чете философски. По този начин, в „естествения ред“, значението на името Еней съчетава гръцкото ennos („обитател“) с demas („тяло“), което става ennaios или „обитател“ – т.е. като обитател на тяло.

    В шеста книга на „Енеида“ Вергилий описва спускането на троянския герой Еней в Подземния свят в търсене на мъртвия си баща Анхиз. Тук героят се вижда заобиколен от чудовища: „Поразен от внезапен ужас, Еней грабва меча си и приготвя извадената стомана срещу приближаващите“.  След това Еней срещнал своята бивша съпруга и любовница Дидона и баща си, който му показал бъдещето на потомците му и по този начин историята на Рим. 

    Често психическото пространство назовано като "несъзнавано" се символизира с подземен свят или царството на мъртвите. Уифред Бион прави интересно определение на несъзнаваното като отпечатани и забравени паметови следи върху контактна бариера, които остават с автономна функция, както когато бебето се научава да се придвижва свободно впоследствие забравя за това и извършва действията автоматично, без да се замисля. Така се очертава едно пространство със записани и "забравени" съдържания в психиката на човека, които обаче имат автономен характер. Те могат да бъдат както в полза на индивида, така и да му пречат или той да се страхува от тях или да изпитва неудобство от среща с тях. 
    Именно това се илюстрира с мита за Еней и слизането му в подземния свят - отначало той се плаши от срещата с "чудовищата" от подземния свят, след което среща бившата си жена, която той изоставя и тя се самоубила, като се намушкала със същия меч, който дала на Еней при тяхната първа среща. Накрая среща баща си, който му показва бъдещето, което може да се интерпретира като откровение. 

    Също така, неговото име може да ни насочи към друг скрит смисъл - това че се е родил смъртен, че ще остарее и ще умре, носи "страшна" мъка на неговата майка Венера, а средновековното тълкование на неговото име "обитаващ" насочва мислите към това, че ние обитаваме смъртно тяло, което е арена и записва следите от нашите преживявания, доста от които не помним и оказват влияния посредством автономни комплекси. Фройд твърди, че за съдържанията на несъзнаваното, действието на времето не е валидно, т.е. че могат да оказват влияния дълго време докато не бъдат интегрирани в съзнанието. 

    След смъртта на Еней, Венера моли Юпитер да направи сина ѝ безсмъртен. Юпитер се съгласява. Речният бог Нумик очиства Еней от всичките му смъртни части и Венера го помазва с амброзия и нектар, правейки го бог. Еней е признат за бог Юпитер Индигес . Тук отново може да се наблюдава процес по "очистване" - т.е. речния бог Нумик го отстранява всички смъртни, тъмни или несъзнателни части, като по този начин го доближава до "божественото" безсмъртно съзнание.

    Както в терапевтичната, така и в родителската рамка, целта е именно тази - детето или пациента да стане по-осъзнат по отношение на себе си, да обитава собственото си "смъртно" тяло, което ще остарее и ще умре.

    Така митът за Еней ни помага да изградим един образ на терапевтичния процес като връщане към съдържанията, които са се отбелязали в нашето тяло и тяхното осветяване - някои от тях са страшни, могат да предизвикват "ПАНИКА" и нас,  но когато ги понесем и осветим, виждаме че състояния като чувства на отсъствие, самотата са нещо естествено и не са безкрайни. По-трудни за осмисляне са тези неща, които са неудобни за нас като например дълбок срам или непоносима вина. В тези случаи  част от нашата психическа енергия се влага за тяхното потискане, подобно на изграждане на крепости, точно както срещата на Еней, със своята бивша жена, която дали или не по негова вина, се е самоубила заради неговата загуба. Именно след срещата с Дидона, символизираща именно тези неудобни съдържания, Еней получава възможност да получи "божественото" откровение на своя отец  - точката, в която човек започва да вижда цялостта си, историята си и бъдещия си път не от гледна точка на страха, а от място на значението. Именно тогава, след преживяването на катарзиса човек може да бъде "очистен от всички свои смъртни части" - очистването на Еней и превъръщането му в бог символизира вътрешната трансформация състояща се в осмислянето на негативния опит. По този начин имаме възможност да преодолеем несъзнаваните фиксации, които се явяват пречка за съзнателното обитаване на собственото тяло.

    Еней е син на богиня и смъртен човек. Терапевтичният процес също стои между „божественото“ (в смисъл на символното, трансцендентното, архетипното) и „смъртното“ (телесното, биологичното, афективното). Самата фигура на Еней е мост — както терапията, терапевта и родителя  са мост между мозък и душа, между минало и бъдеще, между страдание и смисъл.

 "Въпросът на Яли" — среда, интелект и идентичност

„Въпросът на Яли“ е заглавието на първата глава от книгата на Джаред Даймънд „Пушки, вируси и стомана“ (1997). Той възниква по време на разговор между автора и Яли — местен активист от Папуа Нова Гвинея, който пита:

„Защо вие, европейците, произвеждате толкова много, а ние — толкова малко?“

    Този въпрос отприщва дълбоко изследване на причините за неравномерното развитие на човешките общества. Даймънд се опитва да обясни защо европейците са създали мащабни технологии и цивилизации, а новогвинейците — не, въпреки че на индивидуално ниво често изглеждат по-наблюдателни, изобретателни и интелигентни. Авторът посочва два основни фактора: генетичен натиск и фактора на средата. 

    В малките и изолирани новогвинейски общности основните заплахи за живота са междуличностни конфликти, ловни инциденти, нещастни случаи и глад. В такава среда интелигентността има пряка еволюционна стойност: по-съобразителните индивиди оцеляват и предават гените си нататък.В гъсто населените европейски общества, напротив, водещ селекционен фактор хилядолетия наред са били инфекциозните болести. Те не подбират по интелект, а по биохимична устойчивост. Затова натискът върху гените за интелигентност е бил по-слаб. От друга страна, днешните западни деца прекарват огромна част от времето си в пасивно забавление — телевизия, екрани, социални мрежи. В новогвинейските общности децата прекарват времето си в активна игра и разговори с други деца и възрастни. Изследванията показват, че именно стимулирането и активността в детството са решаващи за афективното и познавателното развитие. Това дава на новогвинейците реално предимство по отношение на наблюдателност, адаптивност и гъвкавост на мисленето.    

    Но тук може да се допълни факторът на средата с климатът и свързаните с него адаптивни стратегии. В северните ширини климатът е по-студен и силно сезонен. Това е принудило човешките групи да развият сложни стратегии за оцеляване: строеж на убежища, складиране на храна, календарно мислене, предвиждане на промени в природата.Тези адаптивни механизми са стимулирали развитието на цивилизации, технологии и социални структури. Създаването на относително стабилна и удобна среда обаче постепенно „приспива“ инстинкта за самосъхранение и по механизма на невронната парцелация неизползваните функции отслабват или се маргинализират.

    При народите в региони с постоянен климат (напр. около Екватора) ежедневното оцеляване поддържа инстинктите „нащрек“, но няма силен стимул за календарно мислене и инфраструктурно планиране. Това обяснява защо високият интелектуален потенциал не води автоматично до технологично развитие: когнитивният ресурс е насочен към различни адаптивни цели.

    В северните общества развитието се е случило на „бързи обороти“ заради суровите изисквания на средата. Това е довело до забележителни постижения — но и до парадоксални последици. Днес имаме сравнително безопасна среда, огромно население, технологични удобства и медицински напредък, които ограничават действието на естествения подбор. Инстинктът за самосъхранение се притъпява, а фокусът се измества към пасивно удовлетворяване на нагони. Резултатът е интелектуален и емоционален упадък, усещане за загуба на смисъл, дифузна тревожност и нарастващо недоволство от лидерите — същите тези лидери, които днес контролират ядрено оръжие.

    Попкултурни произведения като „Матрицата“ или жанра киберпънк показват как безопасното, лесно удовлетворяване на нагоните може да доведе до пълно отчуждение от реалността и от собственото тяло.

    В контраст на това, жителите на Нова Гвинея и други подобни общества запазват жива връзката с природата и тялото, което прави съществуването им по-устойчиво в еволюционен смисъл.

    „Въпросът на Яли“ ни насочва към по-дълбоко разбиране на човешкото развитие. Генетични, енвироментални и климатични фактори се преплитат в сложна динамика, която обяснява разликите между обществата — без да се прибягва до расистки опростявания.

    Същевременно този въпрос е актуален и днес: доколко привикването към „удобства“ и продуктите не формира автоматично консуматорско поведение, което подкопава способността ни да реагираме адекватно на глобални предизвикателства, както и интелектуалното, емоционалното развитие и на осъзнатото ни функциониране?
    Ще имаме ли възможност като представители на индустриално и технологично развитите общества да се "събудим" и да поемем по пътя на устойчивото развитие като се върнем към нашите корени? Отговорите на тези въпроси предстои да се видят, но очертаващата се тенденция не е оптимистична.

    Може да се наблюдава пряко упадъка в развитието ни като вид, по начина по който (не) възпитаваме децата си, част от които се превръщат в младежи без ясна посока, а възрастните са по объркани от всякога.

    Налице е усещането, че сме загубили връзка с първичните механизми, които са ни оформили като вид — с природата, с тялото си, с инстинктите, с реалното взаимодействие. И именно „успехът“ на цивилизацията е подкопал адаптивните ни структури. Това е нещо като еволюционен парадокс — победата над средата се обръща в поражение отвътре.

    Този упадък не е внезапен, а тих, почти невидим, разстила се във времето като ерозия у потомците на тези, които са се борели със средата и са изобретявали способи за по-комфортно съществуване. Този упадък не идва чрез катастрофа, а по-скоро като приспивна песен. И точно затова е толкова коварен — тъй като повода за тревогата не е ясен. Консуматорството не е просто икономически модел, а психичен механизъм за приспиване — на вниманието, на критичността, на нуждата да се адаптираме активно. 

    Усещането колко дълбоко е нарушен диалогът между поколенията е много силно. Съвременните деца, както посочва Джаред Даймънд още през 1997 г., са екранно формирани, с променени когнитивни и афективни структури. Те, от своя страна, са всъщност огледало на едно общество, което само' е загубило ориентация. По този начин се получава своеобразна интергенерационна верига на дезориентацията.

    Сега стоим на кръстопът между цивилизационно постижение и биопсихична регресия. Имаме технологични възможности, които са без аналог и може би психичният ни апарат не е еволюирал достатъчно бързо, за да ги понесе без деформация. И въпросът не е в технологиите, а в това дали сме способни да възвърнем изгубените си вътрешни инструменти — забавяне на реакцията, дълбоко преживяване, осъзнатост, общностност. И именно в общността е ключът, тъй като както се посочва от Даймънд, въпреки гъсто населените територии, хората в "цивилизованите" страни са все по-отчуждени помежду си и от себе си за разлика от тези в племената. И вместо да се чудим как да внедрим системите за ИИ в образованието, с тяхна помощ можем да се опитаме да върнем общността в училищата и в нашите семейства. 

    В своето ядро, хората сме преди всичко общност и колкото повече се отдалечаваме от това ядро, толкова повече се губим в множеството и сме отчуждени. Тук може да си представим и разликите в начина на образование - децата в западните училища учат предимно на чинове, заливани са от абстрактни материали, докато племенните деца в Нова Гвинея учат седнали на земята в кръг, създаващи пространство за обмен на идеи и впечатления от света или в реалните  условия на дивата природа, където осъществяват именно този важен контакт - със света и със себе си.

    Глобалната криза, която се очертава, не е технологична, а психична. И ако трябва да се назове задачата, която седи пред всеки от нас, тя може би се изразява в реинтеграция на човешкото в нас — на способността да чувстваме, мислим и действаме не импулсивно, а с дълбочина и връзка.

    Този текст, освен критичен анализ на съвременното състояние на нашето общество, е и  като покана за по-голяма степен на осъзнатост към това което правим, всеки ден, всеки час и всяка секунда...