Афективна регулация като гранична функция

    Афектите са свързващи агенти между тялото, централната нервна система и средата, между другите и себе си. Те се предизвикват, когато в тялото възникнат дразнения от екстероцептивен или интероцептивен произход. Тези задвижвания (e-motions) носят информация и служат като ориентир за организма относно вида и произхода на дразненията (Фройд, 1920), както и за това дали те са полезни или застрашителни за поддържането на неговата цялост. В този смисъл афектите способстват организирането на едно или друго поведение в зависимост от конкретната нужда и могат да бъдат мислени като форма на освободена енергия, възникваща в резултат на контакта със средата – вътрешна и външна.

    Като по-усъвършенстван инструмент в сравнение с първичните механизми за самосъхранение – глад, болка, инстинкт за възпроизводство и др. – афектите притежават предиктивна функция, чрез която се формират очаквания спрямо средата. Тези очаквания могат да се срещнат или да не се срещнат с реалните дразнения. Когато съвпаднат, афективната енергия се неутрализира и нагоните се удовлетворяват. Когато обаче възникне предиктивна грешка, се освобождава енергия, която може да бъде осмислена и съзнателно канализирана в една или друга организация на поведението.

    По една или друга причина обаче съществува и афективна енергия, която не се осмисля, не се канализира съзнателно и остава като свободна енергия в тялото. Тази енергия е склонна да прелива директно в поведението или да търси други, по-примитивни пътища за разтоварване.

    В този контекст симптомът може да бъде разглеждан като опит за организиране и неутрализиране на свободната афективна енергия, налична в тялото по един първичен, телесно ориентиран начин. Това е енергия, която не е символизирана, не е задържана, не е свързана, остава подпрагова и откъсната от съзнателното преживяване и паметта, но въпреки това присъства в самата структура на ума като съдържание с афективен заряд. Този заряд участва в организацията на психичното и пречупва възприятието или хвърля сянка върху него, когато бъде активиран по един или друг повод, в една или друга ситуация, обикновено предизвикваща афект, който не можем да удържим и който не можем да насочим към прецизно действие, нито към адекватна активност, нито към адекватна пасивност.

    Именно това са “странните обекти”, за които говори Уилфред Бион. Те присъстват във всяка една личност и представляват огледалната страна на интеграцията – сянката в психологията и теорията на Карл Густав Юнг. Тези ядра свободна афективна енергия могат да бъдат мислени като източник на вътрешно напрежение и преживяване за несъвършенство в структурата на личността. Същевременно именно те представляват двигател на творческия потенциал, на стремежа към подобряване, корекция, центриране и регулация на психичното функциониране. Переживяването на недоволство в този смисъл не е само дефицит, но и индикатор за наличие на психична динамика и чувствителност към собствените ограничения и слепи зони. Обратно, фиксацията в преживяване за пълна удовлетвореност може да бъде разглеждана като нарцистична форма на защита срещу разпознаването на несъзнавани аспекти на личността.

    Свободната афективна енергия носи в себе си импулс за интеграция и цялостност. Реализирането на този процес изисква способност за конфронтация с несъвършенствата – както на индивидуално, така и на колективно равнище. Това предполага устойчиви усилия за осъзнаване, удържане и морална рефлексия, които не са еднократен акт, а продължителен, динамичен процес. В този смисъл интеграцията на афективната енергия може да бъде мислена като непрекъснато усилие за етическо и психично организиране, в съзвучие с разбирането на Юнг за необходимостта от постоянна работа със сянката.

    Когато свободната афективна енергия търси разрешение, изход, канализиране или интеграция, а афективната регулация не функционира по оптимален начин, символната функция се нарушава и в тези случаи тялото започва да "говори". Когато афектът или свободната енергия не е подредена, не е разграничена, не е разпозната от съзнанието и най-вече не е удържана в ума, тогава тялото поема регулаторната функция. По-точно телесно или соматично ориентираните системи за регулация поемат функцията за обработка на афектите. Това е телесна функционалност, телесно обработване, предвербално обработване, типично за инфантилното ниво на развитие, за ранните етапи при бебета и малки деца. Телесния тип несъзнавани предвербални афективни реакции като зрял модел на невербално поведение се генерират от работни модели, които се отпечатват в централната нервна система (ЦНС) именно по време на ранните етапи на развитие, по време на които границите са дифузни, не са ясно определени, не са разграничени, когато има сливане на обект и субект в диадата майка–бебе.

  По този начин въпросите, свързани с идентичността, също биват засегнати. Те резонират през границите между субективното и обективното, през преживяването на разстояние, дистанция и близост, и през възстановяването на целесъобразността на афективните реакции. Доближаването до афективните реакции има именно тази цел – те да бъдат изследвани, да могат да се мислят и да се разбира какво послание носят от гледна точка на тялото, на оцеляването и на стремежа към запазване на целостта на организма. В крайния си вариант това означава възстановяване на репрезентативната функция – способността да мислим една емоция, да се осмелим да се потопим в непознатото и неизвестното вътре в нас и по този начин да се доближим до обективната действителност както вътре в нас, така и извън нас.

 Тук вече може да се говори за надматериална действителност – за една колективна, надличностна съвест, която функционира като коректив на нашето поведение, на нашите проби и грешки, на способността ни, когато сгрешим, да се поправим и когато постъпим погрешно, да се опитаме следващия път да постъпим по-човешки. Това е процес на очовечаване, който се развива по оста на колективната съвест, обществената междинна съвест и личната субективна съвест. В тази ос посоката е към търсене на единна линия, на единен коловоз, който да свързва тези три нива в едно цяло.

    В този контекст може да се допусне, че предиктивните грешки, тоест прекъсванията и несъответствията с нашите очаквания, които трудно побираме в ума си и не можем да преживеем, не са катастрофи сами по себе си. Проблемът възниква, когато не можем да удържим емоцията от загубата на несбъднатите си представи и не можем да преработим тъгата, свързана с такъв тип преживявания. Това е нормален процес до момента, в който интензивността, количеството или качеството достигнат критична точка. Тогава процесът преминава от нормален в крайност и в тази крайност може да се създаде симптом, който да манифестира дисфункционалността или нарушаването на баланса между отделните системи. В тези случаи, в една или друга степен, афектът се отреагира чрез тялото – като поведение или като автономна ендокринна, неврологична или имунна реакция. 

    Когато този тип телесно ориентирана регулация се хронифицира, отделните регулаторни системи започват да функционират относително автономно една спрямо друга. Липсата на афективна интеграция и символизация води до разпадане на координацията между централната нервна система, ендокринната и имунната система. Вместо афектът да бъде преработен на психично ниво и да служи като ориентир за прецизиране на поведението, той се разпределя по соматичен път, като всяка система реагира според собствената си логика и праг на натоварване. Така възниква функционална дисоциация между системите, при която симптомът се явява не като изолирана патология, а като резултат от нарушената комуникация и липсата на общ организиращ принцип. В този смисъл автономното функциониране на телесните системи може да бъде разглеждано като индикатор за срив на граничната функция на афективната регулация и като опит на организма да съхрани цялостта си чрез по-примитивни, но жизненонеобходими механизми.

    Функцията на афектите се състои в това те да бъдат отговор на екстероцептивни или интероцептивни дразнения, като този отговор носи енергиен потенциал. Чрез издигането на този потенциал на ниво съзнателна преработка става възможно резонирането със стимулите от средата и прецизирането на действията на много детайлно и фино ниво. Потребностите и желанията, насочени към поддържане на хомеостазата, интеграцията, разграничаването, обогатяването, израстването и узряването на личността, трябва да бъдат съобразени с условията и контекста на средата, включително времевите рамки, възрастта, опитността, които се придобиват чрез процеса на социализацията. Афективната регулация функционира като своеобразна система с реле, която позволява прецизиране на действията – активност или пасивност – по елегантен, деликатен, изтънчен и естетически издържан начин.

    Основната функция на емоционалния или афективния заряд е да задвижи организма в посока, свързана с неговото благополучие, оцеляване и запазване на целостта. Това са по същество его-потребности, които зрелият индивид трябва да съобрази с конкретната среда и контекста, в който се намира. Афективната регулация като гранична организираща функция позволява афектите, възникващи във взаимодействието със себе си, средата и другите, да бъдат съзнателно преживявани, удържани, преработвани, осмисляни, свързвани с образи и състояния, съотнасяни към миналия опит, а положителния опит от успешната преработка на сурови приятни и неприятни дразнения  служи като буфер между субективното ядро и всеки следващ нов суров дразнител. По този начин те се интегрират в непрекъснатостта на битието и опита, без преобладаване на преливането директно в тялото или на импулсивното действие, тъй като освен увеличения капацитет за преработка на сурови удоволствени и неудоволствени дразнения, се формира и набор от очаквния и предикции, които са в основата на т. нар. несъзнателна умствена дейност. 

    Когато афективната регулация функционира оптимално, емоцията резонира в тялото и води до умствено представяне или символизация. Този опит се наслагва върху предишния и върху тази основа се прецизират поведението, отговорът и отношението. Инстинктите за самосъхранение действат като първичен коректив, но са в синхрон с по-висшите афективни и умствени системи. Когато обаче граничната функция на афективната регулация е нарушена, регулаторната роля се поема от соматичните системи. Свободната афективна енергия се канализира не в представи, а в отделните телесни системи, които започват да функционират автономно. Така координацията между нервната, ендокринната и имунната система се нарушава и се появява симптом като аварийна форма на опит за интеграция.

    Взаимодействията с макро-, мезо- и микросредата в процеса на развитие отпечатват несъзнаваните, предвербални и телесни модели за обработка на сигналите от средата и на афективните задвижвания. Колкото по-токсична е тази среда, толкова повече дефекти в афективната обработка се отпечатват. Подобряването на средата, било то терапевтична, семейна или социална, създава условия вътрешните работни модели да се самоактуализират. Умствената рамка на терапевта или на майката може да функционира като контейнер, в който тези модели се преработват, дефрагментират и подреждат. Така се възстановява репрезентативната функция, способността да мислим емоциите, да се доближаваме до обективната действителност вътре и извън нас и да възстановяваме целесъобразността на афективните реакции в посока на по-човешко, по-игриво и по-интегрирано функциониране.

    Следователно афективната регулация излиза извън рамките на една строго концептуализирана психична функция и може да бъде мислена като условие за способност за човечност. Симптомът в този смисъл представлява временна, телесна стратегия за неутрализиране на свободната афективна енергия – аварийно решение, което цели да запази цялостта на системата там, където символизацията и репрезентацията са временно недостъпни.

    Тъмните кътчета на личността, както и несъвършенствата на ума и тялото, не са отклонения от човешката идентичност, а нейна неотменима част. Границите не се изграждат чрез контрол или потискане, а чрез удържане, разпознаване и интеграция. В този контекст очовечаването не представлява морална позиция или етически императив, а по-скоро психофизиологичен и релационен процес, който се развива във взаимодействието между тялото, ума и средата. Това е процес на постепенно възстановяване на способността да мислим афектите си, да ги свързваме със смисъл и да ги вписваме в една по-широка непрекъснатост на опита, в която човешкото функциониране става по-интегрирано, по-гъвкаво и по-жизнено.

    В този смисъл афективната регулация може да бъде мислена като процес на непрекъснато резониране между вътрешните състояния на организма и условията на средата. Това резониране не предполага пълно съвпадение или окончателна хармония, а по-скоро динамично настройване, при което различните системи се калибрират една спрямо друга. Прецизирането на афективните реакции е резултат именно от тази способност за настройка – за фино отчитане на интензитет, контекст, време и релационна ситуация. Там, където резонирането е възможно, свободната афективна енергия не се натрупва като напрежение, а се превръща в носител на смисъл, ориентация и избор. В този процес човешкото функциониране не се свежда до контрол или адаптация, а се разгръща като способност за участие в реалността – телесно, психично и релационно – с по-голяма чувствителност, гъвкавост и вътрешна съгласуваност.

    Способността за резониране с вътрешните и външните дразнения предполага не просто регистриране на стимули, а живо съотнасяне между субекта и средата. Именно в този процес на резонанс се активира и самата способност за афективна регулация, която може да бъде мислена като посредник и комуникационен канал между ума и тялото. Когато афективната регулация функционира, тя позволява резониране не само между субекта и средата, но и между отделните регулаторни системи на организма – нервна, ендокринна и имунна – които започват да „говорят“ помежду си, вместо да действат автономно.

    В този смисъл способността за резонанс със средата, вътрешна и външна, поражда възможност за резонанс и между самите системи, като техният обединяващ и интегративен агент са именно системите за афективна регулация. Там, където този резонанс е запазен, отреагирането не е защитно, афектите не преливат директно в тялото, а могат да бъдат удържани, преработени и използвани като ориентир - както вътрешен, така и външен. Това създава условия за автентична връзка със себе си и със света – връзка, в която реакциите не са само механични или защитни, а все по-разграничени, фини и контекстуално адекватни.

    Този процес може да бъде мислен като постепенно прецизиране на реакциите – не чрез контрол или потискане, а чрез настройване и съотнасяне. Прецизирането тук има естетическо измерение: то е свързано със способността за мярка, ритъм и чувствителност към нюансите на ситуацията. В този смисъл очовечаването или процесът на индивидуация не представляват крайна цел, а динамично движение към по-цялостно, по-интегрирано и по-живо човешко функциониране все по-близко до обективната действителност - релационна, субективна и контекстуална.