Хомеостаза и ядрото на личността

  Как се заражда осезанието за своето собствено съществуване? 

    Според изследователи на вътреутробното развитие и живот на плода, осезанието започва с формирането на синапсите по време на петия месец от бременността, когато невронната мрежа вече позволява възприемане на сигнали, дразнения и усещания от средата, както вътреутробната, така и тази на собственото тяло. Тогава започва и създаването и складирането на първични паметови следи, които са функция на структурното развитие и постепенно нарастващата функционална интеграция.

    Именно с възприятието се поставя началото на осезанието на организма за своето съществуване в конкретна среда. Първоначалните сигнали и усещания, които се получават и преживяват в живия организъм, са неминуемо свързани с хомеостазата. Тя е фундаментът, върху който ще стъпят всички останали по-сложни и разграничени преживявания.

    Въпросът винаги е един и същ: организмът застрашен ли е, или преживява благополучие? И в двата случая основна роля играят рецепторите на сетивните системи, хипоталамусът и периакведукталното сиво вещество (PAG).

    Дразненията се възприемат от сетивните системи, сигналите се изпращат към хипоталамуса, който функционира като интегративен и разпределителен център. Той обработва получената информация и преразпределя енергията на стимулите, трансформирайки я в отговор към имунната, ендокринната и централната нервна система, включително PAG и лимбичната мрежа, където са локализирани основните подкорови афективни системи.

    По този начин в PAG се активират удоволствието и болката като регулаторни модалности. При облекчаване на дадена нужда се отделят ендорфини, които освен че подкрепят поведението, имат и аналгетична и противовъзпалителна функция. Не е случайно, че хипоталамусът участва в една от най-мощните афективни системи. Латералният хипоталамус, заедно с nucleus accumbens и вентралната тегментална област, формират подкоровата мотивационна допаминергична система. Тук хомеостатичният дефицит се превежда в мотивационен импулс. Нуждата не е просто липса, а организираща сила, която структурира очакването и задава времева ос на преживяването.

    Всичко това означава, че Азът се заражда и развива в един непрестанен процес на мониторинг на сигналите, идващи отвън и от тялото, като постоянна оценка дали те са благоприятни или застрашаващи. Оттук се активират невроимуноендокринни отговори и стратегии за избягване или подкрепа на поведението. В тази динамика се коренят не само зависимостите, но и нашето ежедневно поведение, автоматизираните действия и конфликтите, свързани с афективната регулация, когато разграничаването на афектите е недостатъчно прецизно и спектърът остава стеснен.

    Ако се върнем към петия месец на вътреутробното развитие, когато синаптичната мрежа вече позволява интеграция на интероцептивни и екстероцептивни сигнали, това е моментът, в който хомеостазата престава да бъде чисто физиологичен автоматизъм и започва да се превръща в преживяна регулация. Не съзнателна, а структурно вписана. Организмът вече не просто реагира, а започва да регистрира собствените си състояния като различими.

    Тази ранна интероцептивна карта може да бъде мислена като първата матрица на Аз-а. Не в когнитивен смисъл, а като градиент на напрежение и облекчение. Всяко възстановяване на равновесие оставя следа, не декларативна, а регулаторна. Повтарящите се цикли на дефицит, детекция, интеграция, афективна активация, поведенческа реализация и възстановяване укрепват определени траектории. Това е учене на ниво тяло. Постепенно стабилният афективен стил се превръща в черта, а личността може да се разглежда като относителна стабилност на хомеостатичните решения.

    Афективната регулация е продължение на хомеостазата на по-високо ниво на интеграция. Когато релационната среда модулира автономната активация на бебето, това калибрира хипоталамо-хипофизо-адреналната ос, влияе върху кортизоловата динамика и върху развиващите се лимбични вериги. Така телесната регулация постепенно се вписва в кортикални мрежи, без да губи своя първичен биологичен характер.

    Ако ранните регулаторни цикли са хаотични или хронично хиперактивирани, афективният спектър остава стеснен, а връзките между подкоровите афективни системи с фронталните части на мозъчната кора не се развиват на оптимално ниво и това води до нарушена регулативна функция на последната. Тогава организмът продължава да мисли през хомеостазата, но без достатъчна символизация. В този контекст зависимостите могат да се разглеждат като опит за външно управление на вътрешен дефицит. Веществото или поведението стават протеза на афективната регулация.

Хомеостаза

    Рефлекторите, сензорните системи, са първата селекция. Сигналът става релевантен не защото е интересен, а защото променя хомеостатичния вектор. Интероцептивните сигнали от висцералните органи, ноцицепцията, температурните флуктуации и хеморецепцията формират вътрешния телеметричен поток на организма. Висцералните аференти достигат до nucleus tractus solitarius, а оттам към хипоталамуса и лимбичните структури. Те създават фон, върху който афектът придобива тоналност.

    Ноцицепцията не е просто болка, а сигнал за тъканна заплаха, който активира PAG, автономната система и хипоталамо-хипофизо-адреналната ос. Терморецепцията пази границите на живота, а хеморецепцията следи химичния състав на кръвта. Гладът например не е само празен стомах, а интегриран химичен и предиктивен сигнал, който чрез латералния хипоталамус и допаминергичните пътища се превръща в мотивационна вълна. Тук ясно се вижда как соматичното и афективното преживяване работят в сътрудничество.

    Екстероцептивните стимули придобиват значение, когато влияят на вътрешния баланс. Лицето на другия, мирисът на храна, звукът на заплаха или допирът на кожа имат афективна валентност, защото са свързани с оцеляването и възпроизводството. Сексуалният нагон, подчертан още от Фройд, и свързаните с него поведения изпълняват мощна регулаторна функция, модулират тревожността, влияят върху допаминовата система, редуцират кортизоловата реактивност и усилват окситоциновата свързаност. Социалната близост също калибрира автономната система и временно поема ролята на вътрешен регулатор.

    Афективната регулация може да се разглежда като баланс между активация и прецизиране на активацията. Ако имаме силна активация без прецизиране, получаваме импулсивност. Ако имаме прецизиране без достатъчна активация, получаваме инхибиция. Балансът между симпатикова мобилизация и парасимпатикова модулация създава гъвкавост, която се научава телесно.

    Когато тази регулация не се усвои стабилно, интероцептивните сигнали стават или прекалено шумни, или прекалено заглушени. Тогава може да настъпи доминация на един нагон. Моралният и символен Аз отстъпва не защото липсва ценност, а защото хомеостатичният натиск е прекомерен. Нарцистичната мотивация в този смисъл може да се разглежда като опит за стабилизиране на вътрешен дефицит, като биологичен императив за самосъхранение или репродуктивна доминация.

    Моралното функциониране става възможно върху стабилна хомеостатична база. Когато организмът не е под постоянна заплаха, той може да си позволи абстракция, емпатия и справедливост. Така съзнателният и морален Аз не е антагонист на нагона, а негово еволюционно надграждане, възможно при достатъчно добре регулирана хомеостаза.

    В този смисъл произходът на Аз-а не е когнитивно събитие, а хомеостатичен процес, който постепенно се афективизира и символизира. Съзнателният Аз не слиза към тялото, а се извежда от него, от ядрото на хомеостатичната регулация.

    Със запознаването с нашите априорни и надперсонални дадености, с механизмите, процесите и функциите, които ни организират, се полага основата на чувството за идентичност. То е универсално, защото развитието ни се опира на едни и същи структурни, соматично-афективни и функционални процеси. Когато има идентичност, когато знаем кои сме на това базисно телесно и афективно ниво, ние се преживяваме като част от едно общо поле на живота, материално и нематериално, живо и неживо, като разделенията остават методологични, а не онтологични.

    Свързването с тази надперсонална космологична съвест става естествено, по същия начин, по който интероцепцията протича секунда по секунда, като вдишване и издишане.

    Така стигаме до извода, че Азът не е субект, който има тяло. Азът е процес на телесна регулация, който се е научил да се преживява. Това е същинският център. Всичко останало е разгръщане.

    Хомеостазата се поставя като първата сцена, на която се появява субективността. Не като метафора, а като невробиологичен механизъм. В този модел дефицитът поражда сигнал, сигналът поражда интеграция, интеграцията поражда афект, афектът поражда поведение, възстановяването оставя следа. Тази следа става стил, стилът става личнос, а личността става идентичност. 

    Всичко това се случва в едно споделено поле, което не е мистично пространство. Полето е непрекъснатият поток от взаимовлияние между организъм и среда, в който няма твърда граница. Организмът не е затворена система. Той е динамична структура, полупропусклива "контактна бариера", която възпира част от енергията, част от нея приема и я трансформира, преразпределя я връща я под формата на поведение или вътрешна нагласа.

    Полето е точно тази циркулация - „общо космологично поле“, което на невронаучен език означава, че организмът и средата са една регулаторна система на различни мащаби.

    Ние дишаме атмосферата. Регулираме се спрямо температурата на планетата, мозъкът ни е оформен от социална среда, идентичността ни е стабилизиран модел на адаптация.

    Полето е континуумът на регулацията, не духовна субстанция, а динамична взаимозависимост, а моралът и идентичността не са противоположност на биологията. Те са възможни само при достатъчно добре регулирана биология, тъй като без стабилна хомеостаза няма пространство за морал, без регулирана тревожност няма емпатия, без вътрешен баланс няма надперсонална перспектива.

    Идентичността не е съдържание. Тя е чувство за непрекъснатост на регулацията. Когато цикълът дефицит–възстановяване е стабилен, възниква усещането „аз съм“. Когато цикълът е хаотичен, възниква фрагментация.

    Следователно човекът е динамична хомеостатична система, която се е научила да преживява собствената си регулация като Аз, а когато тази регулация стане стабилна, тя се отваря към морал и надперсонална идентичност. Въобще ако приемем идеята за хомеостазата като централен мотиватор в човешката личност, а и във всеки жив организъм тогава мотивацията не е просто „желание", емоцията не е просто „реакция“ и характерът не е просто „черта“.

    Всичко това са различни форми на регулаторна стабилизация. Личността става дългосрочен стил на справяне с дефицит и възстановяване.

    Такава рамка обяснява защо нагонът не е враг на морала, защо хроничният стрес деформира ценностите и защо любовта реално лекува, не само метафорично.

    Ако хомеостазата е централният мотиватор във всеки жив организъм, тогава човекът не е изключение в природата, той е усложнение. Разликата не е в това, че имаме Аз, а че можем да символизираме регулацията си.

    Това поставя човешката личност в континуум с живота, не над него.

Хомеостазата като "архетип на реда"

    Когато говорим за хомеостазата като „архетип“ и „универсален принцип“, става дума за форма на организация, която се повтаря на различни нива.

    В живото тя е очевидна. В неживото тя се появява като стремеж към равновесие, минимизация на напрежение, разпределение на енергия. В психичното тя става афективна регулация. В моралното тя става въпрос за баланс на действие и последствие.

    Ако говорим за хомеостазата като универсален организационен закон, тя вече не е „поддържане на температура и pH“. Тя става принцип на стабилизиране на системи чрез обратна връзка. Тогава тя не е морална, нито е добра или лоша. Тя не е справедлива, а е динамика на равновесие.

    И ако трябва да отидем отвъд категориите добро и зло, тогава моралът е вторична рамка върху по-дълбок регулаторен процес. Нещо може да бъде преживяно като зло, защото е разстроило нашата регулация. Но как отговаряме на това „зло“ определя дали ще възстановим баланс или ще задълбочим разстройството. Ако отговорът е нарцистична правота, егоцентрична фиксация, фиксация върху „мен ме нараниха“, тогава системата може временно да усети компенсация, но в по-широк мащаб балансът се разклаща. И това че може да ни излезе скъпо не е наказание. То е системна последица.

    Ако афективната регулация е нестабилна преживяваме заплаха по-лесно, реагираме по-импулсивно, фиксираме се върху собственото си нараняване. Тогава човечността става крехка.    Не защото човекът е „лош“, а защото регулаторният му капацитет е претоварен.

    Моралът не се разпада първо в идеологията, той се разпада в регулацията. Хомеостазата може да се мисли като универсален принцип на устойчивост чрез динамично балансиране на напрежения. Но в живото тя има нещо допълнително - тя се преживява.

    И точно тук възниква отговорността, защото човечността е способността да регулираме афекта си без да разрушаваме по-широкия баланс. Да бъдеш „в тялото си“ означава да не си хронично дисоцииран от интероцепцията, да не компенсираш вътрешния шум чрез външна идеология, да можеш да понесеш афекта без да го рационализираш насилствено. Това е невробиологично много конкретно състояние.

    Когато умът действително заеме телесните очертания, се случват няколко неща: намалява разривът между лимбичната активация и префронталната интерпретация, симпатиковата мобилизация се модулира по-гъвкаво от парасимпатиковата система, субективното преживяване става по-малко поляризирано. Това води до едно усещане за вътрешна непротиворечивост. И точно тук стигаме до „универсалните принципи“.

    Когато регулацията е стабилна, съзнанието не е принудено да защитава егото. То не се нуждае от крайни категории. Добро и зло вече не са оръжия за самозащита, а ориентири в по-широка динамика. Тогава човек започва да усеща, че животът не е срещу него, средата не е враг, афектът не е заплаха. Това преживяване на непротиворечивост може да се интерпретира като „връзка с универсалното“. Но от регулаторна гледна точка то е състояние на висока интеграция.

    Въплъщаването не е нещо мистично, то е интегративно. Да заемеш телесните си очертания със съзнанието си означава да не изнасяш конфликта извън себе си автоматично или с други думи - да можеш да удържиш напрежението вътре, докато енергията се реорганизира.

    Колкото по-добра е интероцептивната интеграция, толкова по-малка е нуждата от нарцистична правота. Защото нарцистичната правота често е опит да се стабилизира вътрешен хаос чрез външно обвинение. А човек, който действително обитава тялото си, няма нужда да превръща всеки афект в морална война. Той може да го преживее, да го регулира, да го трансформира.