Още при Зигмунд Фройд се появява идеята за психични механизми, чрез които определени съдържания биват изтласквани извън съзнанието, докато други остават недостъпни за него.
При Карл Юнг тази перспектива се разширява: той въвежда архетипа на Сянката като цялостен психичен пласт, съдържащ онези части от личността, които остават в периферията на съзнателния Аз.
Юнг отбелязва, че неизползваните или незачитаните психични функции не изчезват — те „закърняват“, придобиват архаичен характер и натрупват потенциал. В моменти на криза този потенциал може да се прояви с неочаквана сила.
В този смисъл сенчестата личност може да бъде разбрана като съвкупност от аспекти, които съществуват на границата на съзнанието — понякога близо до него, понякога почти напълно отделени до степен на отцепване.
Колкото по-близо стои Сянката до съзнателния Аз, толкова по-голяма е възможността тя да бъде интегрирана и използвана в услуга личността по социално приемлив начин.
Показателна в това отношение е фигурата на Трикстера — архетип, който по парадоксален и често игрив начин превежда неудобното и неприемливото в социално допустима форма. Както при всички архетипни образи, обаче, и тук съжителстват противоречия: съзидание и разрушение, хумор и хаос.
От тази гледна точка интеграцията на Сянката не означава нейното елиминиране, а по-скоро съзнателното ѝ канализиране. Това е процес, при който Аз-ът не се освобождава от тъмните аспекти, а се научава да живее с тях, да ги разпознава и в определени случаи — да ги използва.
Кои съдържания най-често попадат в този сенчест спектър?
Като най-подходящи кандидати това биха били "Агресията" и "Сексуалността". Това са аспектите на личността, към които се полагат най-грижливо усилия да бъдат регулирани от социални норми, закони и културни очаквания — с вариращ резултат.
В този контекст трудът на Яак Панксеп предлага интересна перспектива. Той описва система от подкорови механизми, свързани с базовите афекти, сред които и агресията. Според него тази система се активира, когато възникне пречка пред постигането на значима цел — често свързана със самосъхранението или продължението на вида.
Тук се разкрива нещо съществено: агресията и сексуалността не са изолирани явления, а взаимосвързани аспекти на по-дълбоки мотивационни системи. На повърхността агресията може да изглежда противоположна на нежността и интимността, но в дълбочина често се преплитат.
Изследванията показват също, че зрелите интимни отношения и социалната свързаност понижават базовите нива на тревожност. Там, където тези процеси са нарушени, могат да се наблюдават различни форми на девиации — от леки изкривявания до крайни прояви.
И тук отново се връщаме към Сянката.
Колкото по-усилено определени съдържания биват потискани или отричани, толкова по-голям потенциал за натрупване придобиват те. Юнг описва този процес като трансформация на неизползваното в архаично — нещо първично, мощно и слабо контролируемо.
Обратното също е валидно: когато дадени импулси бъдат осъзнати и включени в психичния живот, те могат да бъдат култивирани и насочени. Така те престават да бъдат разрушителна сила и се превръщат в ресурс — както за индивида, така и за неговото взаимодействие със света.
В крайна сметка въпросът не е дали човек има Сянка. Въпросът е на какво разстояние стои тя от него —и дали той е готов да я разпознае, преди тя сама да се прояви.
В труда си от 1998 г. американският невроучен и клиничен психолог с естонски корени Яак Панксеп предлага картографиране на най-малко седем подкорови системи, отговорни за активацията на основните афекти.
Според тези данни афективната система на ГНЕВА е концентрирана в амигдалата (особено медиалната ѝ част), хипоталамуса (медиални зони) и периакведукталното сиво вещество, като поддържа връзки с префронталната кора, която играе роля на регулатор и инхибитор.
Тази организация може да бъде разгледана като „вертикална верига“: в лимбичната система постъпват усещания и възприятия от рецепторите; амигдалата разпознава заплаха или фрустрация и генерира първичния сигнал, че „нещо пречи“; хипоталамусът превежда този сигнал в телесна активация, координирайки хормоналния и автономния отговор; периакведукталното сиво вещество (PAG) оформя поведенческите модели на реакция – борба или бягство.
В този смисъл тази верига не е просто механизъм на агресия, а част от по-широката система за поддържане на хомеостазата – динамичното равновесие на организма.
Както вече бе отбелязано, тази система се активира, когато в средата се възприеме пречка за достигането на определена цел. Системата, свързана с мотивацията и целеполагането – т.нар. SEEKING система – Панксеп определя като „дядото“ на афективните системи, тъй като е еволюционно по-древна и стои в основата на повечето от останалите.
Така става ясно, че активирането на една или друга афективна система зависи от начина, по който тази мотивационна система е свързана с кората на мозъка в хода на постнаталното развитие. Един от ключовите невротрансмитери тук е допаминът – медиатор на мотивацията, който участва в задвижването на един или друг вид поведение или действие.
Но ако мотивационната подкорова система е "дядото" на всички по-нови системи в еволюционен план, то коя система може да приеме ролята на "баба"?
Системата която естествено би приела тази роля на другата половина от уравнението несъмнено би била тази при раздяла. Подкоровата афективна система обозначена от Панксеп като ПАНИКА/СКРЪБ ни определя и отличава като висши видове от еволюционното развитие наред с всички бозайници и птиците.
Тази система се активира още в най-ранните етапи на живота. Първоначалната ѝ остра проява може да бъде свързана с прехода от вътреутробната среда – относително стабилна и защитена – към външния свят, който е динамичен, непредсказуем и изисква постоянна адаптация.
Така се формира едно базово ниво на тревожност, което може да бъде както осъзнато, така и подпрагово.
Панксеп илюстрира това състояние с образа на риба в декоративно езеро – тя винаги е там, но се показва само от време на време, изненадвайки наблюдателя. По подобен начин базовата тревожност остава постоянно присъстваща, макар и не винаги видима.
Оттук започва да се очертава по-цялостна картина на сенчестата страна на личността: вътре в нас бушува океан от импулси, свързани с фундаменталния стремеж към оцеляване. В условията на несигурна и променлива среда се активира базова тревога, която подтиква към действие, адаптация и често – към творческо решаване на проблеми.
Особено чувствителни сме към преживяванията на раздяла – както физическа, така и метафорична. Именно в този контекст се активира и агресията, която в много случаи остава потисната.
Тези натрупани неизживяни състояния, тези "прекъсвания"във взаимоотношенията от основните фигури на грижа не изчезва а създава потенциал както за съзидание, така и за разрушение. Част от него намира израз в изкуството, технологиите и научния напредък.
Но когато този потенциал не бъде интегриран, той започва да хвърля сянка – както върху индивидуалния живот, така и върху колективното съществуване.
Когато възпитателната среда поощрява егоцентризъм и нарцистични тенденции, а културният контекст насърчава крайна екстравертност, вътрешният живот на личността често остава пренебрегнат.
Способности като саморефлексия, съзерцание и присъствие в настоящия момент постепенно отслабват. Така индивидът приема своята персона за свръхценностна често за сметка на общото благо.
В този контекст не е изненадващо, че човек, обсебен от собствената си значимост, често попада в различни форми на зависимост – от отношения, субстанции, дейности или дори от самата нужда от промяна или рутина.
В основата на тези зависимости често стоят потиснати преживявания: отхвърляне, изоставеност, агресия, дори омраза към основните фигури на грижа.
Поради ранно наложени културни и семейни ограничения тези чувства остават недопуснати до съзнанието и постепенно отчуждават човека от собствените му вътрешни съдържания.
Но когато човек развие способността да се доближи до тях, тези същите съдържания могат да се превърнат в ресурс.
Те могат да бъдат преживени като творческа сила, като способност за отстояване на себе си и като основа за изграждане на зрели интимни и социални взаимоотношения.
Следователно, колкото по-отдалечени остават тъмните аспекти на нашата личност, толкова по-голяма е вероятността те да се организират в нещо, което надхвърля съзнателния Аз — едно квази-образувание, надперсонално по своя характер, което започва да хвърля сянка върху битието ни.
В крайни случаи това вътрешно съдържание може да придобие такава автономност, че съзнателната личност да се окаже в позицията на превзета крепост — или дори на затворник в собствените си психични граници.
Както отбелязва Нийл Геймън:
„Най-страшното е, че в главата ти става нещо, а не можеш да го контролираш… сякаш вътре в теб има разни светове. И са част от теб… Сякаш предаваш себе си.“
От друга страна, когато тези сенчести потенциали бъдат разпознати и включени в съзнателния хоризонт на личността, тяхната природа се променя.
Афекти като агресията престават да бъдат разрушителна сила и могат да се проявят като себеутвърждаване, като способност за поставяне на граници и като източник на решителност - за една истински справедлива цел или кауза точно както е посочено в библията в Притчи 28:1: "The wicked flee when no one pursues, but the righteous are bold as a lion".
В този ред на мисли се вижда ясно още от раждането се полагат основите на тревожност, страх, срам и агресия. Но не става дума само за съзнателни преживявания, а за дълбоко вградените нервни модели и афективни следствия.
Най-ключовото прозрение, което се очертава, е че във всеки човек се съдържа преживяване на самост — изоставено, уязвимо същество, което преминава между паника и страх (параноидно-шизоидна позиция) и оскърбление или тъга (депресивна позиция). Тези преживявания, поставени в контраст с безопасността и пълнотата на вътреутробния „райски“ живот, създават натрупвания от срам, агресия и нарцистични рани, присъщи още от самото раждане.
Заключение
Нарцистичната рана се ражда с прехода от безопасната, вътреутробна „райска“ среда към несигурния, непредсказуем свят – „средната земя“. Това е територията, където детето, лишено от възможността да канализира сложни чувства, среща фрустрации, страх, срам и агресия. То се чувства изгонено от рая, сърдито и уязвимо, и носи тази първична травма като фундамент на личността.
Когато сенчестите аспекти не се разпознават и интегрират, потенциалът им се превръща в разрушителна сила. Нарцистично ранени индивиди, изправени пред невъзможността да върнат света в „първоначалното“ безопасно състояние, могат да се движат към импулси, които застрашават както личното, така и колективното битие – дори с цената на тотална анихилация.
Нарцистичната рана не е присъда сама по себе си. Трябва да е ясно, че върху "средната земя" властват противоречията. Самия човек, както Юнг прозорливо посочва, е именно символ, който съединява противоречия и противоположности в себе си - едновременно слаб и силен, устойчив и уязвим и парадоксално - колкото по-близо е до своите страхове и уязвимости, толкова той може да стане способен за едно осъзнато и целесъобразно съществуване в синхрон с извечни универсални и природни закони.
По този начин „Средната земя“ се превръща не само в място на ранна травма, но и в лаборатория за творческо и еволюционно развитие – сцена, на която интегрираната Сянка, разпозната и уважавана, дава възможност да се съгради личност, която е едновременно слаба и мощна, ограничена, но и свободна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар