Фокус на възприятието

Hypnosis, Sascha Schneider 1904

    Известната гравюра на Саша Шнайдер ме провокира към следния невронаучен размисъл.

    В част от своите изследвания Алън Шор разглежда феномена на „светлината“ в погледа – не като чисто физическо отражение на външна светлина, а като резултат от вътрешно генерирана психобиологична активация. В съвременен контекст това може да се свърже с автономната нервна система, по-специално с орбито-фронталната кора и нейната роля в афективната комуникация, както и с процесите на биоелектрична активност и микромимична експресия, които създават усещането за „живост“ или „светене“ в погледа.

    Шор също така посочва, че бебето е способно да разчита моментното състояние на нервната система на майката посредством очния контакт. Този процес може да се опише чрез понятието комуникация между две десни полукълба (right brain-to-right brain attunement), където се осъществява синхронизация на афективните състояния чрез визуални, мимически и прозодични сигнали. Този механизъм вероятно лежи в основата на това, което в психотерапията наричаме пренос.

    Около осмия месец, отново според Шор, визуалният канал става водещ във фокуса на вниманието. Чрез него бебето извършва т.нар. емоционално презареждане (affect regulation through visual referencing) по време на своите изследователски действия. Визуалният обмен на лицеви експресии с майката се „отпечатва“ в дългосрочната памет под формата на вътрешни работни модели (internal working models) и започва да функционира като третичен, интроециран афективен регулатор – след по-ранните обонятелно-вкусови и тактилно-кинестетични афективно регулаторни работни модели.

    След този период обикновено настъпва преход към доминация на слуховите стимули, приблизително около 18-я месец. Това съвпада с началото на по-ясно структурирана привързаност към бащата. Тогава прозодията на гласа (интонация, ритъм, тон) на бащата – фигура, която условно може да бъде наречена „баща-слово“ или „баща-закон“ – започва да играе централна роля в модулацията на базисната тревожност.

    Но за да се случи тази регулация, бащата трябва да бъде визуално ангажиран – да наблюдава детето. С други думи, слуховата регулация остава зависима от първичната визуална свързаност.

    Оттук може да се заключи, че фокусът на визуалното възприятие представлява основен градиент в развитието на ума, тъй като притежава както афективно регулираща, така и афективно модулираща функция. Тези процеси структурират суровата енергия на сетивните дразнения и я канализират към по-високи нива на психична организация.

    Ето защо замяната, в една или друга степен, на очния контакт и лицевите транзакции с майката с екранна стимулация, както и отсъствието на наблюдаващия фокус и прозодичния тон на бащата, могат да доведат до девиации в развитието. Те могат да варират – от затруднения в афективната регулация до липса на интерес към значимите фигури и нарушен очен контакт. Конкретната форма и степен зависят от индивидуалния и ситуационния контекст. 
    Следователно екранът представлява различен тип реалност, която прекъсва цикъла на взаимност. Това поражда един по-дълбок инсайт - че проблемът не е в количеството стимулация, а в липсата на реципрочност, тъй като екранът не те „регулира“, той само те активира.

Оттук могат да се изведат следните изводи:

1. В терапевтичната рамка наблюдението, слушането и тонът на терапевта са основни инструменти за дълбинна промяна, чрез механизмите на афективна регулация и модулация.

2. Този модел произхожда от ранното взаимодействие майка–бебе, но може да бъде частично реконструиран в терапевтичен контекст, когато е бил нарушен.

      3. Най-същественото – този модел е фундаментален за саморефлексията и вътрешния диалог по оста Аз–Себе, тъй като е отпечатан в процеса на ранното развитие като механизъм, осигуряващ оцеляването на индивида, винаги съпроводено от определена степен базисна тревожност.

    

    Заключение

    

    От тази перспектива става ясно, че екранната стимулация не просто измества вниманието, а нарушава самия цикъл на взаимна регулация, поради отсъствието на жива, обратна афективна връзка. Липсва онзи фин процес на настройване, при който едната нервна система отразява и модифицира другата в реално време.

    В този смисъл психотерапевтичният процес може да бъде разглеждан като форма на реставрация – не просто на преживявания или спомени, а на самата способност за поглед. Способността да бъдеш видян и да виждаш, да участваш в динамиката на взаимно афективно разпознаване, която стои в основата както на саморегулацията, така и на човешката свързаност като такава. Следователно същината на терапията се състои в това, че тя не просто ни дава разбиране, а ни връща преживяването, че някой е с нас в правилния момент.

    Оттук може да се изведе следната  централна идея – че да бъдеш видян не е метафора, а биологично събитие. Почти като хранене, но за психиката. 

    В този контекст погледът престава да бъде просто сетивен канал и се разкрива като регулаторен интерфейс между нервни системи – своеобразен биологичен протокол за синхронизация, чрез който се осъществява първичната организация на афекта. Визуалното, макар и предхождащо езика, не се оттегля с неговото възникване, а остава негов скрит диригент – дори когато говорим, ние продължаваме да „гледаме“ и да бъдем гледани на едно по-дълбоко, несловесно ниво. В същото време фукусирания поглед на родителите може да бъде разглеждан и като градиент на умствения съд и идентичността – ос, по която постепенно се структурира вътрешният свят на субекта, от първичните телесни усещания към по-висшите форми на саморефлексия, което създава реорганизация на обработка на свободната енергия на по-висш функционален порядък. С други думи, Аз-ът се оформя като следа от чуждото внимание.