Св. Георги – победоносеца вътре в нас  

аналитично тълкуване на легендата за светеца

 

       Св. Георги – един от най-почитаните светци у нас, а и в света. Неговата икона със змея предизвика у мен особен интерес след като навлязох в дебрите на аналитичната психология на Карл Густав Юнг.
        За аналитичната психология на всеки един образ от нашата съвременна или древна култура се придава особено голямо значение, тъй като те спадат към т. нар. колективно съзнавано/съзнание. Всеки един образ, мотив, митологема, произхождат от съкровищницата на колективното несъзнавано у човека/хората. Това позволява тяхното тълкуване в психологически план, тъй като те произхождат от човека, човека ги сътворява в контакта си с обективната реалност. По този начин се развива и нашето съзнание. От преклонението към природните сили, през почитта към Великата майка, до широката палитра от древни митове и религии и патриархални богове, полубогове и легендарни личнисти (Заратустра, Зевс, Перун, Один, Яхве, Христос). Колкото и мистика да има около религиите и митовете, факт е, че те произхождат от взаимодействието на психиката - /субективни усещания и възприятия/ и явленията от обективния свят. С появата на съзнанието у човека започва и дуализма като негова функция - разграничаването на аз от не-аз, разделянето на небето от земята и плодородността, като тяхно взаимодействие, схващането и почитането на природните сили, обекти и цикли, преминаването през тяхното усложняване и антропоморфизиране /напр др. гр. Мит./, докато се стигне до моралния дуализъм добро/зло, Бог/дявол, бял конник/змей, добродетел/порок, рай/ад, светец/демон в съвременните религии. Юнг прави революция в психологическото разбиране на тези културни достижения със своята теория за архетиповете и колективното несъзнавано. Самите архетипи са несъзнавани и разбираме за тяхното наличие от универсалните образи, patterns of behavior. За тях може да се каже, че са пресечна точка на материя и психиката. Т.е. архетиповете имат два полюса, като единият е материален /в това число телесеното/, а другият е психичен / в това число духовното, фантазното/.
       В книгата „Човекът и неговите символи” се прави опит да разясни делото на Юнг на по-широката публика. Там се прокарва тезата, че в митовете, религиите, всякакви форми на изкуство – литература, изобразително изкуство, кино, или всяка форма на човешка дейност, се съдържат образи, митологеми, които са символно отражение на архетипите у колективното несъзнавано[1] и когато дадено произведение на изкуството се разглежда аналитично, тогава образите у него могат да се съотнесат психичната цялост у човека. Или по-опростено казано, ако четем роман или сме зрители на филм с добър и лош герой, заедно с персонажите, взаимоотношенията и събитията в него, се разглеждат като фигури, процеси и динамика в самия читател или зрител. Разбира се, както Юнг посочва, че не е нужно всяко едно творение или произведение на изкуството да се разглежда по този начин - то така или иначе докосва архетипни пластове, но по този начин е възможно едно дълбинно, символно разбиране на образите, взаимодействията и феномените в тях, а и в света като цяло. По този начин се постига разширяване на съзнанието, осъзнато практикуване на религиозни ритуали и като цяло по-дълбинно разбиране на факторите, които влияят на развитието ни като индивиди и общество.
       По такъв начин религиозните образи са изключително благодатни за аналитично тълкуване/интерпретация. Едно такова тълкуване може да се направи на иконата на Света Богородица с младенеца. Образът на женска фигура с младенец е изключително древен и познат в не една култури или религиозни системи. Медитирането/съзерцанието върху този образ докосва дълбинен пласт в нашата психична структура, предизвиква появата на нуминозни преживявания и насочва /аналитичното/ мислене в множество направления. Едно направление може да бъде образът на майката земя и зараждащото се съзнание, равнището на развитие на съзнанието от хтоничното, хаотично бленуване (майчиния блян на Бион), към постепенното диференциране въдворяване на ред, обективизиране на заобикалящия ни свят, както и на нашия вътрешен, субективен свят, но с поддържащата и закриляща земна сила, но това е дълга тема и за нейното развитие е необходим отделен труд, а в настоящия ще разгледаме изобразеният мотив от иконата на Свети Георги със змея, легендата и житието му.
       Свети Георги е почитан в почти целия свят и покровител на много държави като Англия, България, Германия, Сърбия, Черна гора, Гърция, Грузия, Нидерландия, Португалия, Канада, Италия, Литва, Словения, Малта, Ливан, Етиопия, Палестина, Каталония, Арагон, Сицилия, Кападокия, Бейрут, Константинопол, Лод, Москва, Венеция, Генуа, Гозо, Птуй, Ферара, Модика, ордени като Тевтонския орден, Ордена на жартиера, на скаутите, кавалерията, рицарството, конниците, конете, кръстоносците, войниците, стрелците, фермерите, земеделските и полските работници, овцата и овчарите, месарите, палестинските християни, прокажените и пазител срещу чумата и кожните болести.
       Но защо ли е толкова почитан и всепризнат светец?
       В житието на Свети Георги се описва, че той е бил постъпил във армията и още на 20 годишна възраст са забелязани неговите качества и е повишен в чин Трибун, а в последствие се твърди, че е станал част от личната гвардия на император Диоклециан. След заповедта на императора за преследване на християните, като на Св. Георги се заповядва да вземе участие и той се открива като християнин и критикува решението на императора, което разгневява Диоклециан и той нарежда да бъде подложен на мъчения и екзекутиран като предател. В "Жития на светиите" на Св. Димитрий Ростовски, дори се описва диалогът между императора:

     

След като издал законите за преследване на християните, император Диоклетиан свикал в гр. Никодимия управителите на източните провинции и им дал подробни указания, как да постъпват с християните. Като презрял всякакъв човешки страх, смелият войн Георги високо заявил пред този съвет:

- Докого ти, царя, и вие князе и съветници, ще разпалвате своя гняв срещу християните? Докога ще гоните и ще мъчите невинните и добродетелни люде, които никого с нищо не са обидили и на всички дават пример за благочестив живот? Вие се заблуждавате, защото вашите идоли не са богове. Иисус Христос е истинският Бог. Или познайте истината и се научете на благочестие, или пък престанете да смущавате със своето безумие тизи, които са я познали.

Всички останали изумени от неочакваното изказване на Георги и от неговата смела реч, мълчали и чакали да заговори императорът. Диоклетиан сам бил учуден и дълго мълчал. Най-после дал знак на проконсула Магненций да отговори на Георги. Магненций запитал младия войн:

- Кой те накара да извършиш тази дръзка постъпка?”

- Истината - отговорил Георги.

- Коя е тази истина?

- Истината е сам Христос, гонен от вас.

- Та нима и ти си християнин? – запитал Магненций.

- Аз съм раб на Христа, моя Бог; с надежда в Нето аз дойдох доброволно тук пред вас, за да свидетелствам за истината.

Дигнал се невъобразим шум. Раздали се викове и хули, и никой не могъл да разбере нищо. Най-после Диоклетиан заповядал на всички да млъкнат, обърнал се към Георги и заговорил:

- Аз отдавна те познавам, Георги, и винаги съм се учудвал на твоята храброст и мъжество. Удостоих те с висок сан. И сега съм готов да ти простя дръзката постъпка заради предишните ти заслуги. Като баща те съветвам: не погубвай твоято младост, не се лишавай от военната си слава и от честта на своя сан. Принеси жертва на боговете и ще бъдеш удостоен с още по-голяма чест.

- По-добре ти, царю, познай истинския Бог, повярвай в Него и Му принеси хвалебствена жертва, и Той ще те удостои с Царството небестно. Земното царство е непостоянно, богатството е нетрайно. А мене никакви земни блага няма да ме разделят от моя Бог; никакви мъки няма да ме уплашат и няма да разколебаят вярата ми![2]

        Със запознаване с детайлите от житието, лесно може да се прозре причината, поради която, Свети Георги е на такава голяма почит и това до голяма степен, според мен, не са чудесата, които са се случили, а факта, че е имал смелостта да отстои убежденията си, вярата си, мирогледа си дори пред най-висшия авторитет – римския император Диоклециян. Светецът е пример за личност, индивид, който не се страхува от отстояване на своите лични възгледи, когато те влизат в конфликт с нарежданията на императора. Той остава верен на тях, честен пред себе си и не „изкривява душата си”, само и само да избегне конфликт с най-висшия авторитет. Именно това е и идеята на процеса на индивидуацията – отделяне, неделимост, цялост, уникалност с отстояване своята вътрешна вяра, нагласа и идентичност. Така / метафорично/ се постига победата, над злото, вътрешната победа над вътрешния змей. Според мен иконата на Свети Георги и змея не отразява победата му над някакъв външен обект на злото, а преодоляване на своите вътрешни демони, на които змеят е събирателен образ. Кои са тези демони? На първо място това е страхът. Човек, възпитаван в страх, в зряла възраст,  действията и битието му като цяло са водени от страхът. Страхът от авторитета, страхът от отхвърляне, страхът от това да бъдеш и да отстояваш себе си. Змеят вътре в нас, който ни обезличава, претопява ни, смесва ни с масата, с колектива, с групата, с организацията, с родителите ни, или семейния кръг. Прави ни фрагментирани. Невъзможността за надигане на глава от масата и преклонение и страхопочитание от авторитетите. Всичко това което ни пречи на идндивидуализацията, на отделянето ни от масата като неделими индивиди с преживяване на собствената уникалност и отстояване на личните принципи, мироглед, запазване на честността пред себе си и в отношенията с другите. Страховете, които ни пречат да постигнем индивидуацията и техния резултат е  деиндивидуацията /антипод на индивидуацията/, рутината, привичността и удобството на живота в страх се подкрепят от безконфликтност със статуквото, масата, колектива, семейната общност и авторитетите като цяло. И както Юнг твърди, "всичко, което не знаем ни контролира", така и когато не сме нтегрирали змея към нашия съзнаван аз, когато той е потискан, ние сме под негова власт.
       Но нека разгледаме легендата и да се опитаме да направим аналитична интерпретация за да видим дали тя ще подкрепи или, напротив, ще отхвърли нашата хипотеза. Ето и легендата:

        Близо до град Вирит имало голямо езеро, в което живеел страшен змей. Той често излизал и много хора ставали негова жертва. Когато пък доближавал градските стени, дъхът му отравял онези, които били наблизо и го вдишвали. Гражданите се опитвали да се преборят със звяра неведнъж, но нямали успех. Така един ден те решили да помолят техния владетел за помощ, той пък от своя страна издал заповед, с която разпоредил всеки ден да предават на змея по едно от децата си и тъй да се спасят останалите. Издавайки тази заповед той уверил хората, че когато дойде неговия ред, и той ще предаде дъщеря си на чудовището. И така всеки ден отвеждали на брега на езерото по едно от децата, докато не дошъл ред на дъщерята на управителя. Когато това станало, гражданите поискали от бащата да изпълни думата си. Той заповядал на детето си да облече най-хубавата си премяна и да отиде на брега на езерото. Когато змеят излязъл, се появил св. Георги яхнал бял кон и отишъл при девойката. Попитал я защо стои там и плаче, а тя като му обяснила защо е там, викала към него да бяга. В този час светецът-воин препуснал към змея и го пробол с копието си. После наредил на момичето да върже змея с пояса си и да го завлече в града. Народът, като видял това, се разбягал от страх, но св. Георги им заговорил, да не се страхуват, защото Господ Иисус Христос го е изпратил да ги избави от това зло, за да повярват в Него. Подир тези думи светият войн отрязал с меча си главата на змея, а хората повярвали в Бога и всички до един се покръстили, а те били двадесет и пет хиляди без жените и децата.
       На това място по-късно била съградена голяма църква на името на Божията Майка и друга една на името на св. Георги Победоносец. Тук именно станало и друго чудо. При освещаването на този храм избликнал извор с жива вода, която лекувала много душевно и телесно болни.[3]

       Как може да се тълкува легендата? Градът може да се интерпретира като едно развито "цивилизовано" съзнание, с крал (Его) и подънници (психични функции и компоненти). Градът (Егото) е разположено до езеро (несъзнаваното), в което живее змей. За мен змеят на първо място, подобно на змията и рибата, е символ на инстинктите у човека, и по точно, на необузданите инстинкти като сексуалността и разрушителният инстинкт, или инстинкта към смъртта. Или какво ни казва легендата: от хилядолетия хората се развиват като вид, събират се в градове, строят стени, но това което не съумяват да интегрират в града (съзнанието) си са някои жизненоважни инстинкти, които биват изтласквани в несъзнаваното, но там, вместо да се дегенерират, напротив, те събират енергия и остават некултивирани, като проявяват (оттам) архаичния си характер - зловоние и смърт. Какво правят хората, когато са изправени пред такава "непозната и могъща заплаха, с която не могат да се справят /със средствата за справяне до този момент/? - преминава се в защита и готовност да се жертват децата. Какъв е психологичният смисъл на детето.
Детето е в непосредствена близост с инстинктите и все още не е коригирано от социо-културния фактор както възрастният. Легендата ни показва по какъв начин възрастният е способен да жертва, да се откаже, да се отрече от детето в себе си, само и само да не се изправи лице в лице със заплахата на собствените му инстинкти. Детето може да се разгледа и като символ на архетипа на /първичната/ същност, и когато се достигне до тази същност - царската дъщеря в най-хубавите премяни, се активира защитаен механизъм под формата на архетипа на героя - тук представен от Св. Георги.
       Както по-рано разгледахме личността на Св. Георги се убедихме, че той е пример за завършена личност, високо диференцирана и индивидуализирана. Атрибутът на Свети Георги е бял кон, символ произхождащ от индоевропейските народи. Символът е соларен, а неговата функция е, по подобие на огъня, посредничество между двата свята - на живите и този на прадедите ни (т.е. на съзнавания и несъзнавания).
      Самият акт на пробождането с копие на змеят е символично представяне на здравата връзка на героя с неговитeа инстинкти контрол върху тях, а моментът когато момичето го вързва за пояса си змея и го докарва до града пресъздава процеса на интеграция , при който героят донася богатството, което е било изгубено до сега. Разбира се процесът на интеграция е болезнен и изисква разгръщане на цялостния потенциал, символът на което е именно Исус Христос, в името на който Свети Георги ги увещава да не се страхуват от змея.
      След /болезнения/ процес на интеграция се построяват две църкви - едната на името на Божията майка /символ на Великата майка/ и другата на името на Св. Георги /символ на завършената, индивидуализирана личност/ и от тяхната сизигия бликва лековит извор. Какво послание ни се дава с тази част от легендата? Според мен  двете църкви - едната посветена на светеца, а другата на Света Дева Мария, недвусмислено водят до идеята на сизигия или обединяване напротивоположностите - мъжко-женско, екстравертно-интровертно, земно-небесно, тъмно-светло, езическо-християнско. А символът на храма е овладяване - именно овладяване на противоположните качества, тяхното обединение и издигането над нивото на конфликта, т.е. чрез двата храма на противоположните качества се постига синтез, който води до целебния извор на истината. Признаването на противоположните качества, даването на глас и на двете, равнопоствянето им е начинът за тяхното обединение. Изпадането в каквато и да е крайност е пагубно и води в изпадане в противоположната крайност. Всяко едно противопоставяне на нещо противоположно не довежда до нищо градивно. В това число спада и инстинктивната част в нашия организъм, символизиран от змея. Те са изключителна мощна сила, чийто език е древен и неразбираем за нашето съвремие. Бидейки потискани те не се губят - напротив, те се натрупват в несъзнаваното, събират сила подобно на змея и са способни във всеки един момент на слабост да се проявят, а това води винаги до разруха,опустошение. Единственият път към съзидателноста, както Юнг, така и много други негови предшественици са ни завещали, е признаването и приемането на противоположностите и противоречията вътре в нас. Това е единствения път към очовечаването, към максимата нищо човешко не ми е чуждо, в противен случай ни грози участта на звярът, на животното, лишено от дарът на съзнанието - способността за осъзнат избор.
      По този начин погледната иконата се явява своеобразна мандала сдържаща в себе си противоположностите в човешкият организъм - небесния, мъжкия принцип символизиран от Св. Георги, яхнал бял кон и хтоничния принцип символизиран от змея. На иконата се вижда как Св. Георги пробожда змея с копие, а погледаму е право в него. Пробождането може да се интерпретира като връзка и подчинение на съзнанието (мъжкия принцип) над инстинктите (женския принцип в нашата психика), но това е възможно само чрез тяхното познаване (и признаване), символизирано с вглеждането на светеца право в змея. Това е признаване на истината, на реалността вътре в нас, но и признаване на реда и на йерархията.
      В нашите традиции и култура е закодирано култивирането на инстинктите, чрез различни ритуали и дори нашата църква е постигнала вплитане с езическите обреди,  но съвременното общество постепенно се отдалечава от тези прекрасни традиции, отдаличава се от вярата, от обредността и от важните неща, които ни правят човеци, хора, а не тълпа.  Това отдалечаване от корените ни е пагубно. Пагубно за съвременния човек е и невникването и сляпото следване както на старите традиции и вероизповедания, така и на настоящия мейнстриим именно заради това, че змеят вътре в нас трупа все повече енергия и ако не го погледнем право в очите има опасност както от индивидуална анихилация (пълна загуба на съзнанието), така и повсеместна (съвременната световна обстановка, граничеща с лудост)...

---

[1] Прието е също, че архетипите са образната манифестация на инстинктите ни. Всяко едно взаимоотношение между хората: майка-дете, интимна двойка, авторитет-подчинен и пр. са архетипни. Всяка една противоположност: тъмно-светло, мъжко-женско, земно /хтонично/-божествено, добро-зло, хаос-ред, произхожда от архетипна цялост.

[2] Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

[3] Източник - Уикипедия

       Назад, назад моме Калино – една песен за душата

                                                                                                                      

Кина – пея (евр.)

Каина – певица (араб.)
Кали - черна (древн. инд.)

       В настоящото есе бих искал да дам свой поглед на народната песен „Назад, назад моме Калино”  в перспективата на откритията на Карл Юнг.

    Моята хипотеза е, че образът на Калина, в песента, е персонификация на душата, проецирана от лирическия герой.

       Проекцията е несъзнаван психичен процес, при който неосъзнати части на психиката се обективизират. В песента ролята на проецираната душа се заема от Калина. Но какво означава проекция на душата?

      Карл Юнг назовава с  Анима проявлението на женския принцип (архетип) в човешката психика. Анима е латинския превод на гръцката дума за душа – психе. Аз приемам, че душевността е съвкупност на вътрешните, субективните преживявания.    

        Песента е израз на душевността. А песента от пиринската фолклорна област се е появила в патриархален тип общество, в което властва нагласата за потискане на женският принцип в психиката на мъжа и така Анимата остава недоразвита и архаична. Песента „Назад, назад, моме Калино” изразява точно тази потисната, недоразвита Анима, недооценяването  и изтласкването на вътрешния субективен свят на преживяванията. Освен патриархално, обществото намиращо се на запад от Урал е с предимно екстравертна нагласа. Юнг описва какво става, когато човек е прекалено екстравертен. Отговорът на несъзнаваното винаги е компесторен. Когато неговата психична енергия е с посока предимно навън – към обективния свят, за сметка на вътрешния субективен свят, се наблюдава загуба в обектите или разтваряне в тях. Това е синоним на бездушие, на празнота, на „Нищото” от „Приказка безкрай” на Михаел Енде.

          Но нека се върнем на песента и да видим какво се случва в първия куплет:

Назад, назад моме Калино;

Не мой да одиш подир мен

Че у назе има гора висока;

Не ке можеш да я преминеш

     Тук е описана нагласата за потискане на Анимата в несъзнаваното (гората), а нейния компесаторен отговор е следният:

Ке се престоря на сокол-пиле
И пак при тебе ке дойда
Гора ке прелитна, пак при тебе ке дойда
Вечно твоя ке бида

     
   Какво означава този куплет? Соколът е обитател на въздушното пространство. Той символизира мислите и принадлежи на мисловния (въздушния) свят, света на съзнанието и идеите. В момент на криза или на слабост, архаично развитата Анима може да се прояви (да прелети) в съзнавания Аз под формата на необосновани, мрачни настроения или емоционални изблици, тъй като много често мислите пораждат чувства, а също така и чувствата насочват мислите в една или друга посока – положителна или отрицателна.


      За да постигне връзка с душата си, е нужно едно разбирането на човека за вътрешния си свят на едно по-дълбоко ниво. Неговите мисли трябва да имат дълбочина, да са свързани с душевността, с неговите преживявания, но за лирическия герой това е може би непосилна задача именно защото неговото възпитание дадено му от колектива е било в посока на подтискане на женския принцип, на непризнаване на вътрешната, субективна реалност. За него дълбокото е страшно. Той не може да „плува” във вътрешния си свят, защото не е свързан с него.

      В следващиата част на песента, Калина/Анимата се преструва на „риба мрена”[1], която да преплува реката за да може по този начин да достигне до лирическия герой:

Назад, назад моме Калино
Не мой да одиш подир мен
Че у назе има река длибока
Не ке можеш да я препливаш

Ке се престоря на риба мрена
И пак при тебе ке дойда
Река ке препливам, пак при тебе ке дойда
Вечно твоя ке бида

      Реката може да се тълкува като емоционалния живот у човека. Чувствата текат като река. Рибата е дар от несъзнаваното. Ако човек я улови, той получава богатство – богатството от преживяванията на субекта. Тук рибата е подсказка, едно намигване за ползите които могат да бъдат „уловени” ако човек признае правото на съществуване на вътрешната реалност. Рибата подсказва за архетипа на целостността, на цялостната същинска личност, към който се доближаваме при осъзнатото помиряване на противоположностите (мъжко/женско, обективно/субективно и пр.). Но тя е и едно предупреждение за опасността, че ако не бъде уловена, може да има тежки последствия за индивида, както и става в заключителния куплет - Анимата приема своятадеструктивна форма:

Назад, назад моме Калино
Не мой да одиш подир мен
Че у назе има хубава жена
И две, три дребни дечиня

Ке се престорам на църна чума
и пак при тебе ке дойдам
жена ке уморам дечиня ке гледам
вечно твоя ке бидам

След като Aнимата отново не се допуска до съзнието, тя се проецира върху децата и жената, превръща се в чума. Тук можем да направим паралел с Кали (черната - др. инд.) в индуитската митология. Тя е жена на Шива и е олицетворение на пагубния аспект на неговата божествена енергия, а епохата на Кали (Кали юга), в която се намираме в момента според Бхагавата Пурана, е свързана с нарастването на порока и изчезването на добродетелта до такава степен, че това предизвиква апокалипсис, следван от нова светла епоха.

   Несъзнаваното, чрез компесаторни механизми, е подсказало на съзнанието, че има нещо скрито, което не може да продължава да бъде такова и трябва да излезе на яве. Така  лирическия герой е пред два възможни пътя. Да промени настоящата си нагласа и да признае подтиснатата Анима или да продължи по стария, закостенял начин да не приема наличието на женският елемент от психиката си, да продължи да не признава субективния свят на преживяванията си. В песента по драматичен начин е показано какво може да стане, когато той продължи по стария, добре отъпкан път. При неприемане на анимата, когато тя не може да бъде интегрирана, тя се отцепва и се проецира върху oбекти от външния свят или  с други думи, тя се обективизира. Чумата, с която неговата архаична Анима смята да умори жената е метафоричен израз на крайно негативните чувства, които могат да завладеят мъжа, именно когато психиката е изтощена и за натрупаното напрежение в несъзнаваното  изходът е проецкция върху най-удобния външен обект, в случая – жената на лирическия герой. Тогава срещу нея могат да се излеят най-негативния спектър от чувства (чумата), което да доведе до нейното отблъскване или пропъждане. Това е негативното, архаичното проявление на Анимата. Тя става въплащение на митичната, амазонка, жената-войн, която е отрязала гърдата си за да може по-удобно да стреля с лъка (един акт на отхвърляне на женския за сметка на мъжкия принцип). Чрез този компенсаторен акт Анимата може дори да заеме мястото на обективната жена, поемайки дълга да се грижи за потомството, опитвайки се да държи обективната жена на достатъчно голяма дистанция.

       Това бе моята гледна точка за аналитично тълкуване на песента. Краят разбира се е драматичен, но не е изцяло решен, защото животът винаги дава шанс за промяна. Именно това е една от идеите на аналитичната психология на Карл Юнг – идеята за трансформацията. Това е свойството пластичност на психиката – нещо счупено да се съедини отново, да се трансформира.

       Песента съдържа мъдростта на несъзнаванто, мъдрост, която не се влияе от времето. Нашето съвременно общество е все по-погълнато от външните обекти на материалния свят, а с това нараства и празнотата у човека (която може да се превърне и се превръща в чумата от песента). Аналитичната психология на Карл Юнг ни потапя в богатството на вътрешните ни преживявания, а също така ни дава ориентир по пътя на индивидуацията, пътя към цялостната същинска личност. Веднъж поели по този път ние имаме възможност да бъдем едно уникално и неделимо цяло със собствената си същност...

---

[1] като биологичен вид съществуват бяла и черна мряна