Процесът на разграничаване през периода на ранното детско развитие

                                                     Alice Neel, “Degenerate Madonna,” 1930

    В работата си с клиенти все повече се убеждавам, че етапа на ранното детско развитие е една от най-непознатите сфери в общественото познание. То е като черна кутия за обществото. Въпреки че по тази тема има океан от информация в мрежата, по мое мнение, като общество не сме наясно какво се случва в тези най-ранни първи моменти от живота ни и от живота на нашите деца.
 

    Във физически и психологически аспект развиващия се плод и майката по време на бременността са едно цяло. В последните седмици преди раждането мозъкът на детето е достатъчно развит за да улавя и запомня усещания, които идват от средата - утробата. Моментът на раждането е първата голяма промяна, към която детето трябва да се настрои. Това е първото (физическо) разграничаване на новороденото от майката, което е свързано с адаптиране от вътрешна (флуидна) към външна (сухоземна) среда.
 

    Природата, разбира се е предвидила един плавен преход. Това разграничение е смекчено от емоционалните взаимоотношения, в които са обикновено майката и бебето и този етап е описан от Маргарет Малер като симбиотичен - възприятията на новороденото за себе си са все още дифузни и все още не се разграничава от средата. Обектните отношения (отношенията между майката и бебето) са емоционално приравнени.  При емоционално сливане границите между индивидите се размиват, а емоциите, нуждите и идентичността се смесват. Емоционалното приравняване е процес, при който емоциите на бебето се отразяват и активират подобни емоции в майката, а бебето изпитва майката като разширение на себе си. Това е период на интензивни емоционални връзки, където границите между детето и майката са размити. Този нормален симбиотичен етап е от решаващо значение за създаването на доверие и сигурност в първоначалните взаимоотношения между майката и бебето.
 

    В процеса на първична организация на ЦНС детето взаимодейства с майката, като идентифицира и отразява емоционалните стимули и опити във връзката с нея. Това е взаимно влияние, което създава основите за бъдещите интернализирани постоянни обекти, които са в самата основа на бъдещата личност и са отговорни за афективната саморегулация на индивида - степента на качеството (EQ) на която  играе важна роля в поддържането на психическото и физическото здраве на организма.

 

    Психо-биологичното развитие на бебето налага последващи разграничения на бебето от майката и като цяло от своите родители, което кулминира в периода на пубертета, а и продължава в пост-тийнейджърските години докато личността не се превърне в пълния смисъл на думата индивид - неделим, цял, т.е. да се постигне психическо и физическо разграничение характерно за зрялата възраст.

 

    През периода на нормалния симбиотичен етап афективното сливане е процес, който е важен както за оцеляването, така и за постепенното изграждане на аза на новороденото. Това се случва чрез използване на майката като негово психическо продължение - една мисловно-афективна среда, в която бебето да развие своя аз.
 

    Може да се наблюдава и процес на първичната идентификация, който играе важна роля в развитието на бебето, като му помага да изгради представа за себе си като индивид, като отразява характеристиките на основната грижеща се фигура (обикновено майката) и ги възприема за свои. В този процес,  идентифицирайки се с майката то пренася нейните качества и характеристики върху себе си. Това е важен етап в развитието на детето, когато то започва да разпознава своите потребности, желания и емоции, и ги свързва с присъствието и реакциите на майката. Първичната идентификация помага на детето да изгради представа за себе си като индивид и да се свърже емоционално с майката. Това създава основа за усвояване на социални норми, ценности и роли, както и за развитие на връзките и комуникацията с други хора.
 

    До момента на прохождане бебето се е развило достатъчно психично и биологично за да започне процеса на психическото разграничаване, което в крайна сметка би трябвало да доведе до психологическо раждане и поемане по пътя на индивидуацията в смисъла, който Юнг придава на този термин - оцелостяване и следване на собствения път на развитие.

    По това време е и втората повратна точка на разграничение в периода на ранното детско развитие е, когато нормалния симбиотичен етап приключва и започва т. нар. от Малер етап на практикуването. Тогава се слага началото на първото по-сериозно физическо обособяване на бебето от майката. Това е изключително важен етап, който е преход между инфантилната афективна привързаност на майката и зрялата привързаност, при която започва и същинския процес на психическо разграничение от състоянието на афективното сливане.
 

Но как на практика се случва този процес?
 

    С прохождането детето би трябвало да е развило една сигурна база от предимно позитивната атмосфера на обектните отношения от предходния етап за да може да се сложи началото на процеса на разграничаването. Този процес е подпомаган от на промяна в нагласата на майката с въвеждането на негативния аспект от нейната личност в следствие на непопулярните мерки, които трябва да се налагат в полза на социализиращото влияние на възпитателните практики.
 

    С други думи майката трябва да въведе другото лице от нейната личност, другата страна на монетата, подобно на двуликия древноримски бог Янус, с което се въвежда рамката, която родителите и в частност майката смята, че е подходяща за своето дете.  Това е важна стъпка в психическото развитие на детето, когато то започва да осъзнава себе си като отделен и самостоятелен субект.

Римски бюст на бог Янус във Ватиканския музей

    Посредством този процес детето може да развие по-реалистична представа за себе си и света около него.

    Възпитателите трябва да бъдат осъзнати за своите негативни страни и да ги управляват по подходящ начин, като изразяват своите граници, дават пример за изразяване и справяне с негативни емоции и поощряват адаптивни стратегии за решаване на конфликти.

    Точно тук е важно как ще представим и въведем нашата лоша или непопулярна страна като родители, как ще я управляваме, как ще я използваме в интерес на развитието на детето в посока разграничаване. Чрез този акт родителите се разграничават от предходния етап на емоционална слятост и започват да въвеждат своите телесни граници и възпитателната рамка в която да се социализира бебето и малкото дете, което се отразява специфично в индивидуалното структуриране и развитие на фронталните области на мозъчната кора, отговорни за афективната саморегулация. В психологически план детето отразява разграничеността у родителите и по огледален начин то също започва да се разграничава от тях.

    Това е един етап, който обикновено е съпроводен с много тревоги (напр. сепарационна тревога у родителите), които непременно се отразяват и се отпечатват в психиката на бебето и малкото дете. Тези тревоги са генерирани от афективен нагон, който е много близо до инстиктите за самосъхранение, който се задейства, когато малкото бебе или дете остава само или се чувства само, което поражда висока тревога и паника, тъй като еволюционно едно малко на човек или бозайник оставено само води до психическа и физическа смърт. Преминавайки през тези тревоги по време на афективното приравняване през симбиотичния период, често същите се активират у родителите, което внася затруднения при прехода от симбиотичен етап към етапа на разграничаването.

    Ето защо е важно след първата година у основните грижещи се фигури да започне нагласа на разграничаване от първоначалното афективно сливане, което бебето и малкото дете да може да отрази и по този начин по-леко да преминава през емоционалните кризи поради лабилността на психиката си.

    Разполагайки с това познание, у родителят ще може да се утвърди по-лесно нагласата за емоционално разграничаване и да е наясно, че е важно съзнателно да въвежда и финно да прецизира непопулярната си "лоша" страна от своята личност. 

    С други думи, "лошата" страна на Янус трябва от сенките да излезе на сцената и двете страни на монетата да са постоянно налични у родителя за да могат да бъдат отразени от бебето и малкото дете.

    По мое мнение провалът със справянето със тази задача води до често срещани проблеми на личностово ниво, които се отразяват в социалните отношения - професионални и лични. 

    Липсата на разграниченост на детето от родителите автоматично означава едно ниво на неосъзнати инфантилни отношения от симбиотичния етап, което води до определена степен на лабилности у зрялата личност както и по-големи трудности с афективната саморегулация и социалната адаптация, по ниска емоционална култура и по-трудно поддържане на здраво психическо и физическо функциониране.

    От особена важност  за личното и социално функциониране е осъзнато да се въведе в нашата личност непопулярната, негативна част от нас за да може да отстояваме собствените си телесни и психически граници, като по този начин да се канализират агресивните нагони по социално приемлив начин и когато е нужно разграничаване независимо дали от собствено дете или други значими обекти то да се случва по осъзнат и фино прецизиран начин, което е основа за поддържането на афективен баланс. 

                                                 Jacobus Harrewyn, Ianus, Ianuaris, 1698

Апел от името на децата на XXI в. по случай деня на детето - 1.06.2023

 В днешно време, това от което имат най-много нужда децата е от разбиране. Да разбираме това, което са те в действителност, как се оформят като зрели личности и кои са действителните им нужди по време на техния дълъг път на развитие от първите моменти като новородени до прага на зрелостта - пубертета.

За тяхното по-добро разбиране е нужно да вникнем в изводите, които невронауката на развитието прави през 90-те години от синтеза на данни от изучаването на човешкия мозък с технологичния напредък в тази сфера през 80-те години на миналия век.

От къде идват проблемите в развитието?

Когато се роди едно бебе, обикновено родителите или обгрижващите не са много наясно пред какво са изправени. Новороденото за повечето от нас е като една черна кутия и много малко може да се знае какво се случва по време на развитието му и по-специално за процесите,които се случват в мозъка. Това често поражда тревога, която кара грижещите се да проявяват защитни психически механизми за да овладеят тревогата от неяснотата около новороденото, които се внедряват във взаимоотношенията между родителите и бебето. Тези несъзнавани поведения със защитен произход могат да повлияят негативно в т. нар. критичен период на развитието. Тъй като:

Един от важните изводи, които правят учени в сферата на невронауката на развитието е, че е налице критичен период в ранното развитие на мозъка.

Друг важен извод, който има връзка с предходния, е че средата оказва непосредствено влияние върху структурирането и функционирането на мозъка особено в критичния период на развитие.

Този период се нарича критичен, тъй като по това време съзряват висшите области на мозъка - фронталните дялове на мозъчната кора, през този период се създава и афективната привързаност с грижещите се, която е основата за развитието на всяка една зряла личност и нейните познавателни и емоционални качества.

Без да се имат предвид тези изводи на съвременната невронаука отглеждането на деца може да се окаже проблематично, тъй като преобладаващият родителски стил е позволяващият, при който родителите се стремят на всяка цена и със всички възможни средства да спестяват всеки вид стрес и да се стремят на всяка цена и с всички средства към позитивна, "приятелска" атмосфера във взаимоотношенията си с техните деца. Т.е. възпитателният елемент в отглеждането все по-рядко и все по вяло се въвежда за сметка на обгрижването.

Всичко това доказано от невронауката на развитието би могло да доведе не достатъчно развитие на фронталните дялове на мозъчната кора, което от своя страна води до една или друга степен на когнитивни дифицити, определена степен на разстройство на афективната саморегулация, личностови, поведенчески особености и в крайна сметка до определена степен на трудности в социалната адаптация.

Позволяващият  родителски стил, съчетан с дигиталната среда, в която се появяват бебетата и дигиталните средства, с които си помагат някои семейства, ясли и детски градини допълнително затруднява структурното и функционалното постнатално развитие на фронталните дялове на мозъчната кора, което е в основата на гореспоменатите проблеми в развитието. 

Мащабите и степента на този проблем, според мен, ни връхлита като цунами, което най-осезаемо се усеща в детските градини и училищата и ако не се вземат мерки има огромен риск за нов тип демографска криза.

Какъв друг проблем може да се назове от името на нашите деца. Според мен това би бил проблемите свързани с родната съвременна образователна система 

Какво става с ентусиазираните и жадни за знания деца от началния етап, когато в гимназията учителите се борят с апатията и нихилизма, които ги завладяват, проявени с непреодолимото желание да се вторачват в телефоните си и да си запушват ушите със слушалки тип "тапи". Преобладава едно нерзбиране какво правят и защо са там.

Този проблем също може да се разглежда през призмата на изводи, които невронауката на развитието прави.

Установено е, че доминиращото полукълбо при раждането е дясното. То е отговорно за визуалните и пространствени възприятия, телесните усещания, афективните взаимовръзки на привързаността.

Когато детето започне своя път в училищната система, то се залива с материал под абстрактна форма. Практическите упражнения, нагледното представяне на материала почти липсват. По този начин, според мен, се увеличава влиянието на лявото полукълбо до такава степен, че при завършването си се губи връзката с афективните преживявания и телесните усещания. Училищната система, такава каквато е в момента, ни приучава да живеем предимно в главите си. Може да се наблюдава дисоциация с тялото, усещанията, емоциите или едно отчуждение от самите себе си.

 Чувствата като принадлежност и емоционална привързаност не се поддържат, а на преден план е надцененото усвояване и запаметяване на огромен обем материал. Възпитателният елемент също избледнява все повече. 

От това голяма част от тийнейджърите, бъдещите зрели индивиди и родители, вероятно се чувстват в определена степен отчуждени от себе си, а така и от обкръжението си.  

И когато тези тийнейджъри, превърнали се в зрели индивиди станат родители на децата си, за да се върнем там откъдето започнахме, ако нямат солидна основа и са изгубили връзката със себе си, с телата си и чувствата си, ще имат трудности да се свържат по един автентичен начин със своите деца.

Така че от името на децата си позволявам да адресирам  нещо, което всички усещат, но трудно артикулират - нуждите от възпитание, принадлежност и взаимоотношения на привързаност. За целта е нужно широко интегриране на достиженията на невронауката на развитието в нашето общество за да може да се направи действителна оценка на нуждите на децата особено по време на жизненоважния "критичен период на развитието".

Сблъсъкът на материалната действителност и ембрионалната психика отразен в мита за "Изгубения Рай" и символът “уроборос”

                                  Opus magnum

В настоящата публикация ще предложа тезата, че историята от мита, който е разпространен на повече от един континент, а именно мита за Грехопадението или за изгубения Рай отразява жизнено важни онтогенични развития на нашата психика и в частност развитието на  съзнанието каквото го познаваме днес. 

Сблъсъкът на суровата материална действителност с ембрионалната психика на новороденото е основен човешки конфликт, от който произтича развитието на съвременното съзнание, както и доста от патологични или невротични състояния.

През първите моменти на този сблъсък, в  дните и месеците след раждането могат да се наблюдава как, с помощта на майката, която, както Антония Грималт-Естелрихт го поставя, "инкорпорира, метаболизира и детоксицира суровите усещания (бета елементи)" на новороденото “позволява преминаването от протосетивни равнища към протоемоции. Това създава една примитивна матрица на смисли, която от своя страна улеснява преминаването към съноподобни елементи - сънуване, мислене и чувстване. То допринася за разграничаването между материалната реалност и психичната реалност като преработване на сензо-емоционални елементи в емоционални чувства и мисли.” По мое мнение тук може да се спекулира, че преходът от осезание към съзнание у първобитните хора се е случил точно по този начин - първичното осезание на “протосетивни”, “сурови усещания” (както при повечето гръбначни животни и може би дори принасекомите) да се трансформира в “протоемоционални”, “съноподобни елементи” (като при бозайниците и птиците), докато се стигне до разума на homo sapiens, при който на базата на предходните достижения се осъществява “разграничаването между материалната реалност и психичната реалност”. 

Ако разгледаме мита за “Грехопадението”,  може да се направи паралел с преживяванията на Адам и Ева след изгонването им от Рая и преживяванията на новороденото непсредствено след излизането извън утробата. Можем да си представим първите "сурови усещания на едно новородено с тези на Адам и Ева стъпили за пръв път на суровата земя.

Ако разгледаме как Юнг мисли за архетипите като афективно оцветени образи, произлизащи от инстинктите можем да свържем откритията на Панксеп за афективните нагонни системи, с архетипната теория на Юнг (напр. ПАНИКА/СКРЪБ, невротрансмитера окситоцин, който се секретира в тази афективна нагонна система и архетипния образ на Майката). Тук са и невропсихологичните основи на майчинското поведение, което трябва или би трябвало да "инкорпорира, метаболизира и детоксицира суровите усещания (бета елементи)" на новороденото,паралела на двойките Майка-Бебе/Терапевт-пациент и колко крехкия процес на структурирането на аза е зависим от влиянието на външната среда и майката или грижещата се фигура, която играе роля на буфер между бебето и средата, което играе базисна роля за появата на разграничаващата функция.

Естественото продължение на мита за Адам и Ева е този за Каин и Авел, техните деца, който ни показва, че грехопадението има своите последици върху развитието и динамиката на децата на съгрешилите. спрем. Тук ясно проличават представите за вторични афекти, като напр. завист, едипова проблематика относно диадното и триадното функциониране, от който произтичат други неразрешими конфликти, които освен в индивидуалната психика, са в основата и на колективната психика и реалните глобални събития, които спокойно можем да определим като налудни.

Сега ако отново ще се върнем на брилянтния труд на Антония Грималт-Естелрихт (2020), в който се обръща внимание на дефицитите като черни дупки (термин въведен от Бион), както и идеята на Дебюси за музиката, която е израз на пространството между отделните ноти ще направим паралел за пространството и липсата на такова в нашите отношения и докъде би могла се отвори колективната черна дупка, вследствие на меланхолията и непреживяната загуба на изгубения Рай,  като тема непрестанно присъстваща в творчеството - съвременно и историческо. 

Темата може да се пренесе от индивидуално на колективно равнище с помощта на символът “Уроборос” и разрушителните тенденции, които ни водят до неестествен, но логически завършек.

След изгонването си от Едемската градина - Рая (което е вероятно фактически да съвпада с миграцията на човешката популация от екваториалните африкански територии - към по-северни географски ширини) първите хора и техните наследници започват да усещат по суровите климатични влияния на земята, с труд да изкарват прехраната си и с мъка да раждат децата си и т.н. Но някак си в стремежът си да си възвърнат изгубения Рай, тяхното поведение е насочено точно към това - да подобрят нещата за себе си така, че да могат да се почувстват като в Рая, независимо, че са на Земята.  В действителност тръгват по пътя на уробороса от края и началото на едно нещо - към друг край. Това е този копнеж, къде скрит, къде с лоши чувства на завист, човешкия разумен достигна в наши дни известна близост до това състояние с културното достижения, извинявам се за тафтологията, “консуматорската култура”. А това е може би, поне според мен, началото на края и на физическо ниво, но и на моралното. С всички усилия се стремим за утробоподобните удобства, които да ни накарат да се чувстваме като в Рая или на “седмото небе”, но като че ли осъществяваме този прогрес и благосъстояние по един сляп или невеж начин, водени от точно тези негативни, дълбоко потиснати афекти на тъга по изгубения рай и с яд като че ли искаме да се върнем и да кажем на Бог с големи букви и с три удивителни “НИЕ СЕ ВЪРНАХМЕ!!!” Именно невежеството погубва света. Тази отрова, която заема мястото в нашата куха и тъмна обвивка, в местата, които оставаме празни, неусветени вътре в нас. Точно там егото е или слабо или го няма. Точно там няма разстояние между импулса и действието. Разбира се символът на уроборос не е нито положителен, нито отрицателен, но архетипът, който се констелира в човека е винаги афективно зареден и с инстинктивен произход, така че тук се има предвид негативното му проявление.

Последствията са действия и дейности, които яростно са ни запътили към своя край. Защото ако бяхме в преобладаващата си част по-вещи, по-просветени, с по-високо Е-КЮ, нямаше да позволим на алчността, егоизма и всички слабости произтичащи от слабоструктурираното ни его да завладеят мирогледа, съзнанието ни и особено на мирогледа и умът на лидерите, от чиито действия зависи пътя ни като вид. Но това може да е естествен процес, може да е тази тенденция, която Фройд описва като една от разрушителните тенденции във всеки жив организъм - а именно връщането от жива, обратно към нежива материя - т.е. прекратяване на напрежението, което живота поражда в неживата материя. 

На петрглифа тук е божество с глава подобна на слънце от Тамгали, Казахстан, което вероятно изобразява бог-Слънце. Петроглифът е датиран от ранната Желязна епоха (около 1200-500 г. пр. Хр.)

Ако изображението бъде пренесено към невропсихологичните открития за аза изтъкан от мнемични струкурования, служещи като бариери за дразнителите отвън (аз) и за тези дразнители отвътре (свръх аз), ясно ще видим функцията на бариера, каквато роля играе азът за предпазване от прекалено многото/интензивните дразнители отвън и отвътре и способността за взимани на определени части от тези дразнители като проби, които могат да бъдат изследвани. Тези дразнители могат да са под формата на завист и алчност и ако мнемичните структурни системи отсъстват, т.е. азът е слабо структуриран или го няма, алчността и завистта ще застанат на неговото място и ще играят ролята на тригер, импулс, който да задейства поведението в дадена посока. Това може да са и всички други първични и вторични афекти като ГНЯВ, ТЪГА/ПАНИКА, ИГРА, ЖЕЛАНИЕ, ГРИЖА, СТРАХ, ТЪРСЕНЕ, ревност, завист, алчност, вина,  и др. По този начин, по моя преценка, светът не е изградил устойчив или достатъчно структуриран колективен аз, подобно на скакалци опоскваме земята, изтискваме я заради нещо наречено икономика и висок жизнен стандарт?!? Явно на почите е бог Икономика, но този бог икономически ни води към логическия край. Явно не достатъчното структуриране може да бъде фатално. Да вървим към края бавно, но сигурно. За съжаление...