Всемогъщ манталитет, криза на "сближаването", управление на кризи при малки деца

В ранната детска възраст процесите на развитие са изключително динамични,
сложни и фундаментални за развитието на личността. Развитието в периода от 0
до 3 годишна възраст оставя трайни следи, както в цялостното развитие, така и
оформя характерови черти, които трудно подлежат на промяна. Смея да твърдя,
че от 0 до 3 г. възраст се полага фундаментът на характера, а от 3 до 7 г. възраст
се оформят нюансите на този фундамент.

Според теорията на обектните отношения (на Мелани Клайн) новороденото бебе
е в т.нар. параноидно-шизоидна позиция. Това означава, накратко, че бебето не
прави разлика дали дразненията /приятни или неприятни/ са с външен или
вътрешен произход. Т.е. ако бебето изпитва болки корема причинени от колики,
например, то може да възприема, едва ли не, че целия свят го боли корема. То не
прави разлика между външно и вътрешно, между аз и не-аз. Също така, все още
прави връзка между вчера, днес утре и да речем преди малко, тъй като то няма
образуван аз, личностен център към който да съотнася преживяванията си. Азът
се явява като един принцип на реда, който произлиза от първоначалния хаос на
преживяванията, но тъй като е заложен на архетипно ниво, едно развитие в
рамките на нормалното предполага неговото развитие.

Кога може да се говори за образуване на аз?

Развитието на съзнанието, развитието на азов център в първите месеци от
живота на детето се обуславя от движението. Чрез движението детето усвоява
важни двигателни умения, опознава тялото си, света и именно този опит водят
до образуването на съзнание или аз-ов център. След шестия месец детето може
да бъде поставяно в седнало положение и да разглежда и да манипулира
продължително време с предмети. Тогава може да се наблюдава и лепетната реч.
Някои психолози считат, че азът у едно бебе се развива около годината, а у
детето може да се наблюдава драскането върху лист на кръгове или спирали и
използване на местоимението аз. На година и половина детето е с толкова
развити възприятия, че то има осезание за това, че то е нещо отделно от своята
майка, с която до скоро са били в непосредствен физически контакт. До тогава,
поради “любовната афера със света” (М. Малер), поради все по-разширяващия
се, все по-откриващия се за него свят, то може почти да “забрави” за майка си в
своето изследване, освен в моментите на емоционално презареждане, тактилно
или с поглед от разстояние. Майката отново е като котва на психическото
развитие, но котва, от която се разгръща като спирала изследователската
дейност на бебето.

Към 18-я месец, обаче то възприема майка си като отделен от него обект и
започва първата и най-фундаменталната криза в живота на човека - “кризата на
сближаването” (М. Малер), и как ще протече тази криза зависи от много от
протичането на предходните периоди и най-вече на реакциите на майката
спрямо бебето към този момент.

През периода на сближаването бебето обръща интереса си отново към майката,
към това какво прави тя и може буквално да се превърне в нейна сянка, а
кризата на сближаването започва, когато детето има подтици за контрол върху
майката, което е компесаторна реакция на болезненото възприятие за
отделеност . Колкото повече болката от това възприятие е по интензивна,
толкова по-остри могат да бъдат кризите, изразяващи се в гневни изблици,
тръшкания и пр. Интензитета зависи от това до каква степен преминаването на
предходните фази е било хармонично, детето е изградило чувство на сигурност.
От голямо значение е също и как майката и другите членове на семейната среда
реагират на опитите на малките деца да ги контролират, да ги асимилират, да ги
направят отново част от тях, като едно “квази его”.

Ето и пример за подобно поведение от изследване проведено от Маргарет
Млаер: “(...) Малко момче беше не само взискателно, но и нежелаещо да
споделя. То имаше склонност да принуждава майка си да изпълнява неговите
желания. То въобще не искаше да откаже всемогъществото на симбиотичното
двойно единство; това бе напомняне на тенденцията на майката към
симбиотично-наподобяващо взаимоотношение (Sperling, 1944), към което тя се
стремеше далеч отвъд симбиотичния стадий и със своята доста по-голяма
дъщеря.”

Чрез това болезнено възприятие на отделеност се преминава от
шизоидно-параноидната позиция към депресивната позиция. Това страдане за
майката дава възможност на детето за развитие на неговата репрезентационна
интелигентност, т.е. да извика своята майка в съзнанието си, когато тя я няма и
то тъгува за нея. Това страдане му дава възможност и за разграничаване на себе
си от останалия свят - физически и психически. Също така в съзнанието си
детето може да събере добрата /наличната/ майка и лошата /отсъстващата/
майка, в една реалистична, обединена представа от фактическата майка.

Какво може да подпомогне преодоляването на тази криза?

Тя може да продължи до седмата година, като гневните изблици постепенно би
трябвало да намалят своя интензитет. Стремежът за магически всемогъщ
контрол над майката, типичен за периода на новороденото, се заменя с
автономност постигната в определена степен през периода на развитие. Първата
такава замяна е от радостта от движението и усвояване на различни двигателни
умения, като кулминацията е в придобиването на умението на изправена
походка. Следващия етап на размяна на всемогъщ контрол с радостта от
автономното функциониране е появата на речта. Чрез речта детето има
възможност за изразяване от нов порядък и това води до намаляване на
телесното/реактивното отреагиране.

Къде се корени проблемът при “кризата на сближаването”?

В много случаи родителите изтърват момента, когато трябва да се отзовават на
всяко едно повикване от страна на новороденото, бебето и малкото дете. В
началото, през периода на “нормалния симбиотичен стадий” това е нормално
поведение от страна на майката, но благодарение именно на всеотдайните грижи
то има потенциала постепенно да се остави на фрустриращи преживявания.
Именно тук е тънката граница, която лесно се губи и някои родители влизат в
симбиотичен тип връзка с детето много след нормалния стадий - т.е. по този
начин може да се превърне в квази его на детето си, едва ли не, в придатък на
аза на детето.

Експерти в областта на аутизма считат, като Френсис Тъстин (1994), че
основния проблем при детския аутизъм е невъзможността на детето за
преживяване на болката от отделеността от майката. Съвременните разбирания
за това състояние, е че това е рядка генетична аномалия, признаци за която може
да има малко след раждането. От друга страна налице са личностните
разстройства при децата, които не са изследвани в голяма степен (Кernberg,
2000), но при тях се наблюдава едно нормално развитие и поради патогенни
фактори в средата, у детето няма възможност да протече нормално развитие, а
именно преминаването от шизоидно-параноидна позиция към депресивна
позиция, където ключов момент е възприятието на майката като отделна
личност, осъзнаване на психическите и физическите граници и поява на
репрезентационна интелигентност, която включва в себе си речта и символната
игра.

В заключение може да се каже, че няма идеално развитие, тъй като няма
идеални хора. Развитието зависи от заложбите, както на детето, така и на
родителите. Във всеки случай могат да се маркират негативните влияния на
средата, които да попречат на нормалното развитие, което е заложено като
потенциал у повечето деца. Такива негативни влияния могат да бъдат
нестабилна семейна и/или социална среда, която да е изпълнена с конфликти и
която пречи на детето за създаване на азов център на личността. Друг такъв
фактор могат да бъдат мултимедийните устройства, които буквално да
парализират развитието на детето от 0 до 3(5) годишна възраст, като към днешна
дата има достатъчно изследвания за негативното им влияние върху развитието
на деца от ранна детска възраст.

Съвременния родител е изправен пред предизвикателството да намери златната
среда, балансът във възпитанието. Той трябва да бъде едновременно
емоционално отдръпнат и съпричастен към “страданията” на децата, така че да
им предоставя емоционална взаимовръзка и разграничаване - оставяне на
фрустрациите, когато е в техен интерес. Тази сложна амалгама от мисли,
чувства и реакции е като алхимичния процес на обединяване на
противоположностите, който е почти невъзможен за постигане. Само че нищо
не ни пречи да се стремим към него...

Периодът на “тръшкането” при малките деца е особено труден дори за родители
прословути или хвалещи се с железни нерви. Но кои са основните фактори за
особено изострените и често срещани тръшкания при малките деца днес?
На първо място това е съвремието, в което живеем. Поколението, което възпитва
днес има винаги компесаторен елемент на често авторитарния тип възпитание в
миналото, без особен интерес към това,което сеслучва в детската душа. Но ръка
за ръка с това може да се наблюдава и приемственост на някои от ценностите,
но и автоматични реакции, които са повторения на това което сме получили като
отношение в най-ранните години от нашия живот.

Какво означава всичко това? 

Това означава, че ако родителите на нашите
родители са били прекалено авторитарни, то нашите родители са били в по
малка степен такива, а ние бихме били още по-яростни противници на
авторитарния стил въпитание и е възможно, поради компесаторния механизъм в
нашата психика, да се стремим да сме по-различни, и разбира се по-добри от
нашите собствени родители. Но това, което се получава на практика често е
навлизане от една крайност в друга. И това е процес, засягащ поколения и
поколения. Т.е. това е нормален процес. Но резултата не винаги е благоприятен,
а уроците понякога се заплащат скъпо. Залитането в крайността на либералното
възпитание може да произведе нервни, несигурни и тревожни деца, тъй като
правилата и границите не са въведени за да не се наранят чувствата на децата.
С разпадането на патриархалните ценности, все още не се наблюдава появата на
нови и съвременния родител е във всяка една ситуация с въпросителни около
това кое е правилно и кое е погрешното поведение спрямо детето. Кое да му
бъде позволено и кое не. Детето по един безупречен начин усеща това
разколебаване у родителя и се възползва по възможно “най-добрия” начин,
който да осигури потвърждаване на неговия стремеж към контрол над
родителите, поради всемогъщия манталитет, който е нормален за възрастта
между 2-та и 5-та година. Така че, ако човек няма ясно изградена представа по
какъв начин да си възпитава детето или ако няма консенсус с партньора
предстоят дни на изпитание на родителя, детето и двойката като цяло.

Желание V.S. Нужда?

Обикновено у родителите има объркване между това, от което детето има
действително нужда и неговите импулсивни желания. Импулсивните желания и
нуждите на детето често си противоречат. Например, ако едно малко дете
желае да спи при родителите си, то има нужда да спи в отделна стая. Ако то
желае да гледа клипчета от ютюб, то има нужда да се ограничи в максималн
степен от всякакви екрани особено в ранния период на развитието. Именно тук е
въпросът за дифузията, сливането с родителя, желанието за контрол, което е
компесаторно заради неговата уязвимост и нуждата от въвеждане на граници.
Разбира се ограниченията са фрустриращи за едно бебе или малко дете, но по
този начин се въвежда принципа на “проверка на действителността”, който е
едно от най-важните умения, които би трябвало да притежава една зряла
личност. В противен случай се получава дифузия - сливане с родителя, сливане с
работата, сливане с партньора, но не в положителен смисъл, а асимилиране на
личността от нещо друго.

Какво правим?

Както по-рано беше споменато, родителят има нужда от ясна концепция относно
възпитанието на детето и консолидация на тази концепция с партньора, ако
такава не е изградена, то това е важно да се случи възможно най-скоро, както и
свикването на семеен съвет за обсъждане и вземане на решение относно това.
По този начин при една криза, тръшкане или опит за манипулация/контрол, на
родителя ще му е много по ясно как да реагира, така че да не угажда на детето,
но и така да управлява ситуацията, че да не се навлиза в точката на конфликт,
откъдето измъкването е трудно. За родителя е важно да държи в съзнанието си
идеята, че той е отделна личност, с отделен вътрешно-психичен живот и,
съответно, детето е отделна личност със свой вътрешно психичен живот, което
има нужда от признание не на желанията, на потребностите.
Мое верую, и това е следствие на терапевтичната рамка, в която работя, а
именно аналитичната, е че детето има нужда от пространство - физическо и
психическо, в което то да се развива. Това което прави впечатление в развитието
на детето, а и на човека като цяло е, че няма развитие без преживяването на
фрустрация, някакъв вид ограничение или без изпитване на чувство на тъга.
Развитие не се случва, или не се случва по правилен начин, когато то се случва в
екстремни ситуации - ако детето се намира в изцяло ограничена среда или ако
детето израства без никакви ограничение. Ето защо е нужно по време на
кризисни ситуации родителят да остане във връзка с детето си, да го “носи” в
съзнанието си, но да е емоционално отдръпнат, т.е. даму покаже, че зачита
неговата личност, че признава неговото желание, но като негов родител и като
по-голям от него индивид със собствен вътрешно-психичен живот прави
преценки кое е в негов интерес и кое не, въпреки че това може да нарани
неговите чувства. По този начин, с течение на времето детето се доверява на
родителя и се изгражда една взаимовръзка на даване и получаване характерна за
ученическата и зрялата възраст.

И накрая нещо също много важно за управлението на кризите при деца. Те се
появяват в момент, в който и двамата родители в една или друга степен са
натрупали умора от обгрижването на новороденото и малкото бебе. Точно,
когато бебето е станало малко дете, що годе самостоятелно, то започва да се
тръшк. Ако родителите не са емоционално заредени, ако са лишени от
преживявания извън отглеждането на малкото дете, ще им е много трудно да
запазят самообладание на всички негови провокации. Тогава, чрез избухването
си родителят излива своето напрежение, за което той самият е отговорен. Ето
защо детето има нужда , както постепенно да изгради усещане за свой собствен
вътрешно-психичен живот, така и да усеща такъв у своите родители.

Резилианс и избавление в приказката "Хензел и Гретел" на Братя Грим

Humperdincks Oper an der Staatsoper Wien, 2015, източник Уикипедия

Когато една вечер четох различен вариант на приказката, я виях в невиждана до сега светлина. Бях препрочитал предходния вариант многократно, разликите не са същеествени, но именно това, че разликите не са съществени успях да видя, че приказката остро засяга темата за преживявания на деца, които се намират в амбивалентна, дори враждебна среда и че събитията, случващи се през втората част на приказката /когато са в гората/ са проекция на преживяванията от техните взаимоотношения с обектните.

Всъщност това е основен сюжет и в приказката написана от Шарл Перо “Малечко Палечко”. Дори отново, наред с другите основи на приказката като “избавлението”, се среща и мотивът за пускането на камъчета на земята за ориентир. 

От гледна точка на потребностите /от пирамидата на Маслоу/ с раждането си бебето се ражда с две потребности - от задоволяване на физиологичните потребности и от потребност за безопасност, където в началото има превес има превес потребността от задоволяване на физиологичните нужди.В продължение на жизнения цикъл, при развитие без особени отклонения, последователно вземат превес потребностите от безопасност, от любов/принадлежност, от самооценка, а най-накрая, след като, очевидно, задоволяването на останалите е постигнато в някакъв определен вид и степен, превес над останалите взима потребността за самоактуализация. Разбира се задоволяването на потребностите е процес, протичащ през целия жизнен цикъл. Т.е. освен пирамидално изражение имаме посока във времевия континоум на протичане, в който те са задоволени или не, така че дори човек в даден момент да е постигнал задоволяване на потребностите до самооценка, да речем, в друг момент може да се наблюдава регрес до фундаменталните потребности като задоволяване на физиологичните нужди.

Всъщност третата подред потребност е от любов и принадлежност и поради тази причина страхът от изоставяне е универсален. Този страх е особено изострен по време на определена възраст в детството, а в зрелия живот под една или друга форма и степен се проявява като страх от загуба на обекта или на любовта на обекта, в зависимост от стадия на развитие - в по-ранното развитие страх от загубата на майката или любовта на майката.

В суровите условия на Средновековието е имало случаи на изоставяне на деца в бедните райони и именно поради невъзможността за изхранване личността може да направи регрес към най-ранния етап на задоволяване на потребностте, а с това и нуждата от задоволяване на потребността от любов/принадлецност, дори от безопасност.

източник - Укипедия

В случая на Хензел и Гретел, до определена възраст техните нужди са били задоволявани и те са израснали живи и здрави, но в един момент възможността за изхранването на семейството рязко намалява и децата са изоставени от родителите си.

Среща с отвъдното…

В приказка пресъздаваща реално случили се събития в суровите условия на бедни райони в средновековието в началото няма нищо фантазно или магическо, докато протагонистите - в случая Хензел и Гретел, не попадат в изключително сурови условия, които са застрашаващи тяхното съществуване. Именно тогава, както  във втората част от приказката, на главните герои започват да се докосват до вълшебното, до отвъдното (както темата в средновековните рицарски романи). Техните вълшебни случки са всъщност проекция на техните по-ранни преживявания. В екстремни ситуации, когато човек е на границата на живота и смъртта, на границата с отвъдното, е възможно възприятието на фантазни, съноподобни фантазии, които освен, че могат да бъдат универсални/архетипни, динамиката, подобно в съновиденията, е основана на съдържания на личността.

В света на представите…

Тук, в тази приказка, както и в безброй много такива истории, от втората част на приказката героите се движат между действителност и фантазност. Какво точно се случва? След дълго време търсене на своя дом те попадат на друг дом - вълшебен - къщичка от лакомства. Какво би означавала една такава къща за децата? Разбира се за хора, които се интересуват от подобни теми веднага биха могли да се досетят, че къщата изразява закрилата на Великата майка, а къща от лакомства добавя и елемента на изхранването. Т.е. Хензел и Гретел, на символично ниво регресират до момента, в който те са били добре хранени и закриляни, ведин новороден, бебешки етап от своето развитие. След това се появява вещицата, която в началото се държи добре и с двамата, като в последствие се съобщава, че е такава. Това отново е проявление на архетипа на Великата майка, но това проявление е амбивалентно и е твърде вероятно да е проекция на собствената им майка. След като вещицата се проявява като такава, държи в клетка момчето, а момичето става нейна  прислужница. В средновековието е било подобно отношението на родителите към децата, що се отнася до разграничаване по полов признак. Момчетата продължават рода /короната при благородниците/, те са работна сила, а инвестицията в момичетата се е смятала за не чак толкова рентабилна, тъй като рано или късно се разделя със семейството си. Така че ук също може да се говори за проекция на взаимоотношенията между майката и децата. Майката, угоявайки момчето, го държи в клетка, с намеренията да го изяде/погълне. Това е възможно още един елемент на проекция на реалната майка, която да е била обсебваща, свръх-обгрижваща, симбиотична и в крайна сметка - поглъщаща. Позицията на момичето спрямо вещицата е проекция на подражание (като прислужница, тя е като нейна сянка, която поставена успоредно на вещицата), съперничество и най-вече желанието на момичето за унищожаването/детронирането на съперничката.

Мотивът за избавлението…

Още в началото на приказката, Хензел проявява изобретателност, след което показва и морална сила и вяра, най-вероятно, когато не успява да вземе камъчета за пътеводители, но все пак успява да успокои сестра си като я уверява, че Господ ще им помогне. И така до средата на приказката, той е активният и упорат на двамата. Но с навлизане в “отвъдното”, все по-активна роля играе сестра му, докато той е затворен в клетка, което също съдържа ценно послание относно женския и мъжкия принцип. В отчаянието си Гретел призовава Господ да й помогне и в решаващия момент, като че ли някой друг, а не тя самата, подлъгва вещицата да влезе в пещта, и сякаш някой друг, а не тя затваря вратата на пещта. 

Те през цялото време не губят самообладание, от тях се усеща одухотвореност, детска чистота и невинност. Това говори за проява на качеството резилианс, което екстремни условия биха могли да провокират. Проявите на резилианс се изразяват в това, че детето е с изключително висок дух и проявява висока емоционална устойчивост, въпреки кризисната ситуация.  Всички тези качества на самообладание, на устойчивост говорят за връзка със себе си, със своя вътрешен свят във висока степен, до толкова, че в кризисна ситуация да се активира своего рода висш аз. И именно поради това, че са невинни, чисти са могли да проявят емоционална устойчивост в най-висок порядък за да преодолеят трудностите и да се приберат у дома богатството, което са открили там. Когато ги видял бащата искрено се зарадвал, а майката починала. 

Така завършва приказката. Посланието е изключително силно: добросъвестните успяват въпреки трудностите, а при хората, както в случая с майката, тя отсъства, накрая й докарва гибел. Именно съвестта е онази липса на добро, където злото вирее. Но зло за самия човек, при когото отсъства…

Въпросът за потребността от любов/принадлежност е крайъгален камък в нашата култура. Не случайно заема предпоследното стъпало от пирамидата на Маслоу.  Но въпросът за съвестта е дори още по-важен, но като че ли не е на преден план в нашата съвременна култура. Според мен, не е възможно задоволяването на най-високо стоящата нужда от самоактуализация, ако човек не проявява съвестност спрямо себе си - т.е. ако се самозалъгва и се храни с илюзии, а какво е едно общество с недостиг на добро у неговите членове, с недостиг на съвест, всеки сам може да си направи извод, но както е казано в библията “по плодовете ще ги познаете”.

За Агресията, агресията при децата и какво да правим с нея?

Защо едно дете е ядосано, защо се ядосва. Откъде идва агресията, защо я има. 

Нека да си представим Райската градина… С Адам и Ева в нея. Дали на Адам му се налага да се тревожи. Да е агресивен? Да се тревожи за своята прехраната или за прехраната на своето семейство - Ева и децата им? Отговорът е не, докато не бива изгонен от райската градина и с труд да изкарва прехраната си.

Сега си представете едно бебе. То получава всичко необходимо в утробата на майка си.

Та и след като се роди, то бива обгрижвано. Кога едно бебе е тревожно? Когато майка му я няма или няма грижеща се фигура, която да задоволи неговите нужди дълго време.

Изследователи на ранното детско развитие (Клайн, Фордъм, Тъстин) предполагат какви биха били емоциите, преживяванията на едно бебе, което има нужда от майка си, а нея я няма - празнота, страх, тревожност. Усещането за празнота у бебето може да е с такива мащаби, че то да произведе кошмарни фантазии. У бебето могат да възникнат такива преживявания все едно е в ураган, който то изпитва като заплаха на неговото оцеляване. За малкото дете отсъствието на майката (или основна грижеща се фигура) на физическо или емоционално ниво е от критично значение. Отсъствието на майка/грижеща се фигура за бебето е нещо повече.
Тук може да се направи парлел с класическия теологичен проблем на религиите, в които Бог е изцяло добър - теодецията. Една от тезите за наличие на зло във видим свят създаден от безкрайно справедлив Бог изведена от Св. Тома Аквински

и според Св. Августин , е и че злото се свежда до отсъствие на добро, следователно до отсъствие на Бог - privatio boni. Боеций (Boethius) го сравнява с нищо: - malum nihil est.
При малките бебета ситуацията е смайващо сходна. Когато малкото бебе плаче за майка си и майката или заместваща грижеща фигура не е достъпна физически или емоционално, то е изправено пред нищото. То не може да разсъди с нашето зряло мислене, че просто я няма. Неналичието на майка или за грижеща фигура, според дълбинната психотерапия, се превръща в лоша фигура на майката, която предизвиква най-ужасните, архаични страхове и фантазии - на поглъщане, преследване, разпад, и разруха. Така, че зллен персонаж се среща в "Приказка безкрай" на Михаел Енде, където то заплаото за малкото бебе не е просто нищо, то е нищото. "Нищото" като отрицатешва от унищожение вътрешния свят на едно момче загубило майка си, наречен "Фантазия".

Но да се върнем и на притчата, на мита за Адам и Ева - те разбират, че са нещо отделно от своя създател, освен, че осъзнават, че са голи, те биват пропъдени от Рая, от райската градина. Тогава Адам трябва с мъка да изкарва прехраната си.

Бебето осъзнава, че е отделено от своята майка приблизително в 18-тия месец - малко преди втората му годинка. Оттогава, според изтъкнати психоаналитични изследователи детето по всякакъв начин се стреми да възвърне своето положение на едно с майка си или копнеж по изгубения Рай, както го нарича юнгианския аналитик Йоланде Якоби.

Този копнеж, от своя страна, ни кара в зряла възраст да търсим и да намерим половинката си. Това е копнеж по оцелостяване, по намиране на изгубеният рай.

Но какво става в историята на нашите митове след изгонването на Адам и Ева от Рая. Братоубиство в мита за Кайн и Авел

и опит за синеубийство, отцеубийство и инцест в притчата за Едип Цар.

Като следствие на болезнено осезание за отделеност у бебето, могат да се появят преживявания на негодувание-фрустрация (несъгласие със съществуващото положение), агресия (стремеж, чрез кардинални мерки да се постигне определена цел) и страх (от това, че може да остане само - анихилирано) . Впрочем, между тези афекти има сложна взаимовръзка.

Това са били и най вероятно, преживяванията на нашите предшественици в зората на съзнанието. Осезанието, че са сами на себе си. В отстъпването на инстинктите на мисълта, фантазията работи. Всъщност да осъзнаваш, че си на враждебно място, където през нощта изчезват/не се завръщат някои от съжителите ти, не е било никак приятно преживяване,особено преди #откриванетонаогъня. Впрочем, оттам идва и магическото мислене, предшественика на нашата наука, култура и духовност - един своеобразен стремеж за избавление от суровите условия на живот.

Карл Юнг извежда в своята теория за архетипите презумпцията, че на най дълбоко ниво противоположностите са обединени. Например архетипа на майката обединява както съзидателни, така и разрушителни качества. Положителните например могат да са закрила, грижа, хранене. А какви биха могли да бъдат? Поглъщане, отхвърляне,амбивалентност. Всъщност поглъщането е равнозначно на смърт, което ще рече, че бебето и малкото дете преминават през период на повтаряне на историята на развитието на цялото човечество до сега в своята онтоноогенеза и имат нужда и то в най-висок порядък, да бъдат подсигурявани, че няма да бъдат погълнати (от тъмнината или от някой звяр или от пещера) или няма да бъдат отнесени (от буря или ураган). Ето и за това е естествен култа към майката, обожествяването на Великата майка,

тъй като тя, е медиаторът в културен план на човека, а в спихологически на бебето, със суровия външен и вътрешен свят. Именно наличието на емоционално достъпна майка, дава възможност на зрелия индивид да създаде уникална собствена, автономна личност, стъпвайки на сигурната база, която е следствие от добрия опит получен от взаимоотношенията и преживяванията на най-ранен етап с неговата майка, баща и заобикалящата го среда. Именно това е и неотсъствието на добро, необходимото добро, от което се нуждае всеки един индивид за да стане здрава личност в определена степен.

И обратното, отсъствието на физически/емоционално достъпна майка или грижеща се фигура, заместваща майката, създава отклонения от правилното психо-емоционално развитие, където на преден план не излиза индивидуализирана личност, а човешко същество с компенсаторни защитни механизми, поради незрелия, неразвит, архаичен аз, проявяващ егоистичност, егоцентризъм от най-разнообразен порядък, за да може да съхрани незрелия аз. В този случай на преден план излиза агресията, която може да доведе до зависимо, а не автономно, поведение и да доведе до садизъм/мазохизъм, т.е. агресия насочена към себе си, изразена в потиснатост, или към средата на хабитата, изразена чрез афект на гняв или ярост. За детето с крехък аз, но и за възрастния, е много по лесно и достъпно да се закачи за гресивния подтик. За да се направи добро, да се създаде нещо е нужно полагане на много по-голямо усилие, отколкото отдаването на разрушителния подтик, които да се отреагира на телесно ниво (не случайно световните лидери се затрудняват да предложат форма на дълготраен мир, а постоянно са като в сиблингово съперничество, водещо до конфликти, не рядко съпроводени с жертви).
Както ще стане ясно и по-надолу възрастните склонни на агресия, най-общо казано са подложени на вид стрес. Но от това как ще обработят сетивната информация от дадена ситуация, т.е. по какъв начин те ще я възприемат и до каква степен се образува дистрес зависи изцяло от личностния компонент у всеки индивид. И отново се връщаме към детството, където, според его-психологията, той се създава още от най-ранна възраст - телесен аз-образ, личностни представи и представи за обектите, аз, свръх-аз. Всичко това е една верига, в която основна роля има майката/ грижещата се фигура и контекста на средата, в която се развива всичко това.
Маргарет Малер, унгарски психоаналитик базирана в Ню Йорк, извършва дългогодишно, многокомпонентно изследване на деца в ранна детска възраст (0-3 г.) и техните майки.
Тя и нейния екип открояват поведения на майки, които не поощряват личностовото развитие на своите деца, а напротив, му пречат. Такъв тип поведение може да бъде симбиотично разстройство , при което майките прекалено дълго остават в прекаленото обгрижване, нормалното поведение при новородени или малки бебета, и по този начин задушават, "поглъщат" своите бебета, като не им предоставят достатъчно психично пространство, където техните деа да се разгърнат.
При всички тези случаи детето не получава топло, съпреживяващо отношение от страна на майката/основната грижеща се фигура. Колкото повече взаимовръзката е нарушена, натрапчивост, непредсказуемост и/или ненадеждност на грижещете се фигури, толкова повече осезанието отделеност у бебето е по-рязко и следователно, по-болезнено.

  По този начин “обекта остава или се превръща в неасимилирано чуждо тяло - “лош” интроект, във вътрешнопсихичната емоционална икономика (Heimann, 1966). В стремежа да се изхвърли този "лош" интроект ", влизат в действие дериватите на агресивния нагон; и там изглежда, че се развива нарастваща склонност да идентифицира репрезентациите за себе си с "лошия" интроект или поне двете неща да се бъркат. Ако тази ситуация излезе на повърхността по време на подфазата на сближаване, след това - агресията може да се отприщи по такъв начин, че да потопи или да отнесе "добрия обект" и с него добрата репрезентация за себе си (Mahler, 1971,1972). Това би се показало от ранните тежки гневни избухвания и от нарастващите опити за принуда към майката и бащата да функционират като негово квази-външно его. (...). Това са последствията за тези деца, при които прекалено внезапното и твърде болезненото осъзнаване на тяхната безпомощност довежда до прекалено внезапна дефлация на предишното им чувство на тяхното собствено всемогъщество, както и на споделеното магическо всемогъщество на родителите, в смисъла на Едит Джейкъбсън (1954 г.). Това са малките деца, които, особено през третата година, показват тенденция към разделяне на обектния свят на "добър" и "лош" и за които "майката в кръв и плът" (Bowlby, 1958), "майката след разделянето" (Mahler, 1971) е винаги разочароваща и чиято регулация насамоуважението е най-несигурно."*

       Тук може да се постави въпросът "Какво правим с агресията?" Ясно е, че агресията е нещо важно, тя е част от нас и на физиологично и еволюционно ниво. Според дълбинната психология за да контролираме емоциите си, т.е. да ги управляваме по начин, който ни помага да осъществим целите си по социално приемлив начин, а не да ги потискаме, е нужно да се опознаят.

       Ето някои интересни факти от електронната свободна енциклопедия Уикипедия по въпроса.

• Етимологията на думата идва от латинското aggressio, означаващо нападение, което пък идва от ad-gradi, което означава стъпка към. Първата известна употреба на думата е от 1611 г. в смисъла на непровокирана атака. В психологически смисъл на враждебно или разрушително поведение думата е позната от английски превод на Зигмунд Фройд през 1912 г., докато Алфред Адлер създава своята теория за агресивния подтик през 1908 г. От 1930 г. хората от англоезичните страни, занимаващи се с отглеждането на деца изполват думата агресия вместо гняв.
• В еволюционен план агресията помага на вида да оцелее и да се възпроизведе, играе роля в естествения подбор. В групата, чрез агресията мъжете могат да достигнат до съмишленици, територия, ресурси и по-висок статус.
• Що се отнася до междуполовите различия, според някои изследвания мъжката агресия има тенденция да причини физическо нараняване, докато агресията при жените е насочена към психическа или социална вреда.
• Ето и и някои данни за различието между половете е контекста на агресията. В съвременните общества агресията у жените не се смята за социално приемлива, тъй като по-труднобиха си намерили партньор, а агресивните жени се смятат за антисоциални. В някои държави делът на подадените сигнали за насилие от жени достига до една трета. Проучване показва, че мъжете с по-високи социални умения имат по-нисък процент проявена агресия от мъжете с по-ниски социални умения. При жените стресът е основния външен фактор за прояви на агресия.
• При малките деца до втората година няма различия в проявите на физическа агресия, като ритане, хапане, удряне, типичен за възрастта израз на вродени и спонтанни реакции на подтици като глад, гняв и принадлежност.  След втората година физическата агресия при момичетата намалява, докато се увеличава нефизическата, което се обяснява с усвояването на езика по-бързо, могат по-лесно да вербализират своите желания и нужди. Това може да се дължи на факта, че при тях фронталните дялоове на мозъка се развиват по-бързо.Пикът на агресията при децата достига 2-3-та година, след което намалява до средни нива. Това позазва, че физическата агресия не е единствено следствие на обучение (напр. подражание). Напротив, агресивните подтици са налични при децата, които имат за цел да се научат на саморегулация. Именно в ситуации породени от агресивните подтици децата имат възможност  да изградят умения за разрешаване на конфликти и да развият комуникационни умения. Различните подходи за справяне с агресията дават възможност на децата за социално учене, което ще играе решаваща роля при връзките с връстниците от по-горна възраст. Също така детето има нужда да развие умението да бъде асертивно, което се изразява в искане на информация от другите, започване на разговор и устойчивост на напрежение от междуличностните отношения с връстници. За разлика от това, някои деца използват агресивното поведение, например удряне или хапане, като форма за общуване, а това от своя страна може да бъде следтвие на страх от другите, преживявания свързани със семейната среда, неврологични/поведенчески/обучителни нарушения или психологическа травма. Според Американската академия по педиатрия най-добрият начин да се предотврати агресивно поведение е да се осигури на детето стабилна и сигурна семейна среда, твърда дисциплина в дух на любов и съпричастност и пълен надзор по време на предучилищната възраст. Всички, които се грижат за детето да са добър модел за подражание и да са постигнали съгласие с правилата, които трябва да се спазват и съответния отговор при неспазването им. Американската асоциация на училищните психолози разграничава проактивната агресия, която обикновено е аргументирана, неемоционална и е съсредоточена върху постигането на някаква цел и реактивната агресия, която е силно емоционална и често е резултат на предубеждения или на дефицит на познавателна обработка.
• На физиологично ниво е теоритизирано, че дефицита на серотонин има основна роля за импулсивност и агресия. Известно е, че стресът - тежък, остър или хроничен може да доведе до аномалии в трите основни регулаторни системи в тялото (една от които е серотониновата), коeто води до агресивно поведение.
  
  Също така голяма роля играе орбитално фронталната кора на мозъка за контрол над импулсите и саморегулацираща система, която интегрира емоция, мотивация и познание за ръководенето на поведението подходящо за контекста. Именно начинът, по който се развива фронталният дял на мозъка е и от изключително значение, тъй като той отговаря и за репрезентационната интелигентност. Ето тук е и моста към психоанализата. Както е показано в изследването на Малер, представите за себе си и околните са от изключително значение в каква посока ще е развие личността. Колкото по-трудно е основните грижещи обекти да създадат емоционална връзка с новороденото, малкото бебе и малкото дете, т.е. да са емоционално достъпни, съпричастни и съпреживяващи, толкова повече се увеличава шансът детето да изгради враждебни представи за света и да се идентифицира с агресивните подтици и фантазии, които нахлуват поради крехкия аз. И обратно, колкото повече детето расте в хармонична среда, с грижещи се фигури, които възприемат бебето такова каквото е то, т.е. не  го обременяват с проекции на свои нарцистични съдържаниия върху, толкова връзката ще се превърне в мост към една сигурна база, върху която да стъпи развитието на една зряла личност. Тъй като сигурната база не е нещо статично. Тя се изразява в устойчив обмен - като рядко достиганото партньорското даване и вземане в духа на любовта. За да се постигне това е нужно отворено съзнание относно съдържанията на нашата собствена личност и нуждите на уникалната личност, която се крие като потенциал у бебето и малкото дете.
• Фрустрацията е друга основна причина. Това е състояние, когато човек се почувства блокиран да постигне дадена цел (Aronson et al. 2005). Според изследване на Кюлик и Браун (Kulik&Brown, 1979), когато дадено очакване не се осъществи, неочаквано възниква чувство на безсилие, което увеличава агресията.

       До тук изложеното, не може да хвърли, а и не цели, изцяло осветяване на толкова сложна и обемиста тема. Това, което е видно е, че въпросът за агресията е мултидисциплинарен. Според теорията на положителната адаптация концепции като асертивност, агресия, насилие не бива да се разглеждат като отделни конструкции, а вместо това като съществуващи в протежението на континуум, при който ниските нива на агресия са най-адаптивни. Това е логично твърдение, тъй като в природата, както е и у човека всичко е взаимосвързано и отделни феномени се разграничават условно за да се опознаят. Но агресията я има. Тя помага и в някои случаи пречи на адаптаията ни. За да се държи в полезни нива е нужна емоционална култура, която да държи под контрол "бесовете", но и да позволява нашето себеутвърждаване и самосъхранение на физическите и психическите ни граници. По този начин може да сме и адекватен пример за подръжание за най-малките, това от което те имат най-голяма нужда...

*Margaret S. Mahler, 1975, The Psychological Birth of the Human Infant, Basic Books, USA
Снимки: Уикипедия