Opus magnum
В настоящата публикация ще предложа тезата, че историята от мита, който е разпространен на повече от един континент, а именно мита за Грехопадението или за изгубения Рай отразява жизнено важни онтогенични развития на нашата психика и в частност развитието на съзнанието каквото го познаваме днес.
Сблъсъкът на суровата материална действителност с ембрионалната психика на новороденото е основен човешки конфликт, от който произтича развитието на съвременното съзнание, както и доста от патологични или невротични състояния.
През първите моменти на този сблъсък, в дните и месеците след раждането могат да се наблюдава как, с помощта на майката, която, както Антония Грималт-Естелрихт го поставя, "инкорпорира, метаболизира и детоксицира суровите усещания (бета елементи)" на новороденото “позволява преминаването от протосетивни равнища към протоемоции. Това създава една примитивна матрица на смисли, която от своя страна улеснява преминаването към съноподобни елементи - сънуване, мислене и чувстване. То допринася за разграничаването между материалната реалност и психичната реалност като преработване на сензо-емоционални елементи в емоционални чувства и мисли.” По мое мнение тук може да се спекулира, че преходът от осезание към съзнание у първобитните хора се е случил точно по този начин - първичното осезание на “протосетивни”, “сурови усещания” (както при повечето гръбначни животни и може би дори принасекомите) да се трансформира в “протоемоционални”, “съноподобни елементи” (като при бозайниците и птиците), докато се стигне до разума на homo sapiens, при който на базата на предходните достижения се осъществява “разграничаването между материалната реалност и психичната реалност”.
Ако разгледаме мита за “Грехопадението”, може да се направи паралел с преживяванията на Адам и Ева след изгонването им от Рая и преживяванията на новороденото непсредствено след излизането извън утробата. Можем да си представим първите "сурови усещания на едно новородено с тези на Адам и Ева стъпили за пръв път на суровата земя.
Ако разгледаме как Юнг мисли за архетипите като афективно оцветени образи, произлизащи от инстинктите можем да свържем откритията на Панксеп за афективните нагонни системи, с архетипната теория на Юнг (напр. ПАНИКА/СКРЪБ, невротрансмитера окситоцин, който се секретира в тази афективна нагонна система и архетипния образ на Майката). Тук са и невропсихологичните основи на майчинското поведение, което трябва или би трябвало да "инкорпорира, метаболизира и детоксицира суровите усещания (бета елементи)" на новороденото,паралела на двойките Майка-Бебе/Терапевт-пациент и колко крехкия процес на структурирането на аза е зависим от влиянието на външната среда и майката или грижещата се фигура, която играе роля на буфер между бебето и средата, което играе базисна роля за появата на разграничаващата функция.
Естественото продължение на мита за Адам и Ева е този за Каин и Авел, техните деца, който ни показва, че грехопадението има своите последици върху развитието и динамиката на децата на съгрешилите. спрем. Тук ясно проличават представите за вторични афекти, като напр. завист, едипова проблематика относно диадното и триадното функциониране, от който произтичат други неразрешими конфликти, които освен в индивидуалната психика, са в основата и на колективната психика и реалните глобални събития, които спокойно можем да определим като налудни.
Сега ако отново ще се върнем на брилянтния труд на Антония Грималт-Естелрихт (2020), в който се обръща внимание на дефицитите като черни дупки (термин въведен от Бион), както и идеята на Дебюси за музиката, която е израз на пространството между отделните ноти ще направим паралел за пространството и липсата на такова в нашите отношения и докъде би могла се отвори колективната черна дупка, вследствие на меланхолията и непреживяната загуба на изгубения Рай, като тема непрестанно присъстваща в творчеството - съвременно и историческо.
Темата може да се пренесе от индивидуално на колективно равнище с помощта на символът “Уроборос” и разрушителните тенденции, които ни водят до неестествен, но логически завършек.
След изгонването си от Едемската градина - Рая (което е вероятно фактически да съвпада с миграцията на човешката популация от екваториалните африкански територии - към по-северни географски ширини) първите хора и техните наследници започват да усещат по суровите климатични влияния на земята, с труд да изкарват прехраната си и с мъка да раждат децата си и т.н. Но някак си в стремежът си да си възвърнат изгубения Рай, тяхното поведение е насочено точно към това - да подобрят нещата за себе си така, че да могат да се почувстват като в Рая, независимо, че са на Земята. В действителност тръгват по пътя на уробороса от края и началото на едно нещо - към друг край. Това е този копнеж, къде скрит, къде с лоши чувства на завист, човешкия разумен достигна в наши дни известна близост до това състояние с културното достижения, извинявам се за тафтологията, “консуматорската култура”. А това е може би, поне според мен, началото на края и на физическо ниво, но и на моралното. С всички усилия се стремим за утробоподобните удобства, които да ни накарат да се чувстваме като в Рая или на “седмото небе”, но като че ли осъществяваме този прогрес и благосъстояние по един сляп или невеж начин, водени от точно тези негативни, дълбоко потиснати афекти на тъга по изгубения рай и с яд като че ли искаме да се върнем и да кажем на Бог с големи букви и с три удивителни “НИЕ СЕ ВЪРНАХМЕ!!!” Именно невежеството погубва света. Тази отрова, която заема мястото в нашата куха и тъмна обвивка, в местата, които оставаме празни, неусветени вътре в нас. Точно там егото е или слабо или го няма. Точно там няма разстояние между импулса и действието. Разбира се символът на уроборос не е нито положителен, нито отрицателен, но архетипът, който се констелира в човека е винаги афективно зареден и с инстинктивен произход, така че тук се има предвид негативното му проявление.
Последствията са действия и дейности, които яростно са ни запътили към своя край. Защото ако бяхме в преобладаващата си част по-вещи, по-просветени, с по-високо Е-КЮ, нямаше да позволим на алчността, егоизма и всички слабости произтичащи от слабоструктурираното ни его да завладеят мирогледа, съзнанието ни и особено на мирогледа и умът на лидерите, от чиито действия зависи пътя ни като вид. Но това може да е естествен процес, може да е тази тенденция, която Фройд описва като една от разрушителните тенденции във всеки жив организъм - а именно връщането от жива, обратно към нежива материя - т.е. прекратяване на напрежението, което живота поражда в неживата материя.
На петрглифа тук е божество с глава подобна на слънце от Тамгали, Казахстан, което вероятно изобразява бог-Слънце. Петроглифът е датиран от ранната Желязна епоха (около 1200-500 г. пр. Хр.)
Ако изображението бъде пренесено към невропсихологичните открития за аза изтъкан от мнемични струкурования, служещи като бариери за дразнителите отвън (аз) и за тези дразнители отвътре (свръх аз), ясно ще видим функцията на бариера, каквато роля играе азът за предпазване от прекалено многото/интензивните дразнители отвън и отвътре и способността за взимани на определени части от тези дразнители като проби, които могат да бъдат изследвани. Тези дразнители могат да са под формата на завист и алчност и ако мнемичните структурни системи отсъстват, т.е. азът е слабо структуриран или го няма, алчността и завистта ще застанат на неговото място и ще играят ролята на тригер, импулс, който да задейства поведението в дадена посока. Това може да са и всички други първични и вторични афекти като ГНЯВ, ТЪГА/ПАНИКА, ИГРА, ЖЕЛАНИЕ, ГРИЖА, СТРАХ, ТЪРСЕНЕ, ревност, завист, алчност, вина, и др. По този начин, по моя преценка, светът не е изградил устойчив или достатъчно структуриран колективен аз, подобно на скакалци опоскваме земята, изтискваме я заради нещо наречено икономика и висок жизнен стандарт?!? Явно на почите е бог Икономика, но този бог икономически ни води към логическия край. Явно не достатъчното структуриране може да бъде фатално. Да вървим към края бавно, но сигурно. За съжаление...
