Настоящото есе е синтез на някои теории в областта на психоанализата от автори като Мелани Клайн, Маргарет Малер, на аналитичната психология на Карл Густав Юнг и на достиженията на т. нар. афективна невронаука на Яаак Панксеп, който е "изковал" и самото наименование - името на областта, която изучава невронните механизми на емоцията. Като заговорих за емоция, няма как съвремените събития, а именно воюващите европейски държави - Украйна и Русия, да не оставят емоционален отпечатък в субективните ми преживявания. Целта на това есе, освен самотерапия, чрез изразяване на афективно оцветени умозаключения, е и опит за обективен анализ на нашата духовно и морално западаща съвременна цивилизация.
Ако проникнем и достигнем до самите корени на нашата психика, а именно афективните инстинктивни подтици, наистина ще намерим богове - боговете на романтичната любов, боговете на грижата, на войната, на търсещия и просветляващ стремеж към мъдрост или към алчност, богът на играта и празненствата, на лудостта, богът на скръбта и на страха. Всички те отговарят на стремежа към търсене, към познание на самите себе си. Как иначе бихме могли да разберем толкова силни афекти, от които не рядко биваме потопени и дори обладани, ако не ги представим като митове, вярвания, литературни и изобразителни шедьоври и много други творения на нашата култура.
И адът и раят са в нашите души. И грехът и добродетелта, и дяволското и богоподобното. Неслучайно на по-старите стенописи често са изобразявани Смъртта, Сатаната и неговите демонични слуги. Как иначе бихме могли да ги опознаем? В наше време тези образи са потискани от колективното съзнание и почти не присъстват в съвременните стенописи. Но ако с това потискане се стремим да заличим сенчестите страни от нашата личност ние със сигурност ще се провалим. Ако не осъзнаем, както творческата, така и разрушителната същност на нашата природа, ако не ги приемем, това би означавало, че бягаме от една или друга собствена част. Това всъщност е прекия път към себеразрушителното цунами, което ни настига и това може ясно да се види и в наши дни в поведението на лидерите, в чиито ръце е съдбата не само на човечеството, а и на нашата планета, която, така добре се грижи за своите отрочета.
Едно нещо е ясно - ако продължаваме съзнателно да се отричаме от собствената си природа, да си придаваме “ангелски” качества, ако не задълбочим познанието си за собствената си най-дълбока същност, което включва и признаване на древните афективни подтици, които до голяма степен определят нашите “съзнателни” действия, с лека ръка ще зачеркнем гениалните творби завещани ни от великите човешки прозрения на творците.
Водени от алчността ще скъсаме нашите връзки с планетата, от която сме произлезли и някой от съвременните регресирали квази-личности, озовали се на подходящата позиция биха натиснали бутона на самоунищожението и което е още по стряскащо - некадърния и лумпено-подобен слугинаж би привел в действие абсурдната заповед и така пътят към вселенската тоалетна чиния ще бъде отворен…
Но поради какви причини "човешкият експеримент" би се оказал неуспешен? Тук може да се направи паралел със старозаветната история за грехопадението, когато хората (вероятно преждевременно) опитват от плода на познанието, преди тяхната органична конституция да е напълно развита за да понесе товара на съзнанието. Именно интензивни неосъзнати чувства водят до провал на ментализацията, т.е. до обективно и трезво взимане на решения.
Както твърдят някои от изтъкнатите учени от афективната невронаука - пълната съзнателна осъзнатост трябваше да изчака (Panksepp Jaak, Biven Lucy, The Archaeology of Mind Neuroevolutionary Origins of Human Emotions, W. W. Norton and Company, Lndon, New York, 2012).
Психоаналитични учени като М. Клайн, М. Малер, отбелязват че моментът на осъзнаване на отделеността на бебето от своята майка, усещанията от раздялата с нея, пораждащи фундаменталното чувство на скръб е крайъгълен камък в развитието на индивида през целия му живот. Поради крехкото познавателно развитие в ранна детска възраст и все още изграждащия се Аз притежаваме естествената тенденция към избягване на това чувство по един или друг начин и от начинът, по който индивидът ще се справя с тази нелека задача и адекватната подкрепа, която получава от средата ще зависи неговото благополучно развитие - осъществяването на зряла, адаптивна личност, настроена положително към света. Но тъй като няма идеална среда, както идеални родители, както и няма създаден всеобщ алгоритъм, по който да отглеждаме децата си, няма дори такъв наръчник, в изграждането на моделът на привързаност винаги ще има несъвършенства от един или друг тип и в една или друга степен. Преживяването на отрицателни афекти като например тъга, от най-ранна детска възраст до пубертета, могат да задействат автоматични защитни механизми, които да ни помогнат да се "скрием" от тези неприятни, понякога, неудобни преживявания.
И подобно на героят от Землемория на Урсула Ле Гуин - Ястреба, по този начин ние се лишаваме от част от нашата същност и докато не я приемем, бягйки от нея хвърляме сянка върху живота си.
Но именно тази първична рана, нашата ранимост е това, което ни прави творчески човешки същества. И подобно на Ястреба, ако не приемем сянката си, ако не я назовем и прегърнем, тя ще има власт над нас и би могла да ни унищожи.
Нашият вид - homo sapiens, въпреки, че е сравнително нов и млад е на 160 000 години и още 2 хиляди след Христа. Преминал е през различни епохи, през велики цивилизации, родил е велики поети, писатели, художници, инжинери и други велики учени.
Юнг казва, че сме се научили да делим атома, но и че не познаваме себе си, знаем срамно малко за себе си, а най-голямото зло е именно вътре в нас (в интервю с Джон Фрийман прерз 1959 г.) и ако не започнем да опознаваме себе си ни грози самоунищожение.
63 години след това интервю светът е под ядрена заплаха. От двете страни на океана хора, имат възможността да натиснат червеното копче на апокалипсиса. Човечеството е безсилно пред решенията, които нашите лидери взимат по един съмнителен начин, както казахме по-горе, меко казано несъвършен.
Това е проекцията, еманацията на нашето колективно психическо развитие. Нашето познавателно развитие бележи огромни технически достижения, но буксуването ни в нашите собствени емоционални калчища може да обърне изобретенията срещу самите нас. И тези лидери, които биха го направили не се различават от масовия човек. Те са едни от нас. Но това говори колко сме изостанали и продължаваме да изоставаме в нашето емоционално развитие, до толкова, че да не можем да постигнем мирен консенсус за нашите общочовешки потребности. Нашата емоционална посредственост заплашва съществуването не само на вида ни, но и на повечето видове (след ядрена ескалация, предполагам, биха оцелели няколко хлебарки).
Ако не започнем от днес да интегрираме нашето познание за нашата афективна същност в отглеждането, възпитанието и обучението на децата, никога няма да произведем лидери, които да не искат да се хванат за гушата (напр. поради наличието на твърде много тостестерон, някоя и друга детска травма и неустойчив модел на привързаност).
Афективната невронаука доказва, че чрез епигенетични механизми, опознаването на собствените същностни първични афекти, може да допринесе за по-висока степен на психично здраве, емоционална хармония и прекъсване на трансгенеративно предавани психични травми с афективна основа. И обратното - ако останем на пътя на емоционалното невежество, по който сме поели и в момента, със сигурност това ще хвърля сянка върху афективната регулация, ще продължи стари трансгенеративни травми, ще поражда нови и в крайна сметка би довело до пълна анихилация на чисто човешкото в нашата личност - състрадание, съпричастност, съпреживяване и социално функциониране.
А боговете на разрушението като Война, Алчност, Скръб и пр. ще продължават да властват над човечеството и да го вкарат в собствения му ад...
