В ранната детска възраст процесите на развитие са изключително динамични,
сложни и фундаментални за развитието на личността. Развитието в периода от 0
до 3 годишна възраст оставя трайни следи, както в цялостното развитие, така и
оформя характерови черти, които трудно подлежат на промяна. Смея да твърдя,
че от 0 до 3 г. възраст се полага фундаментът на характера, а от 3 до 7 г. възраст
се оформят нюансите на този фундамент.
Според теорията на обектните отношения (на Мелани Клайн) новороденото бебе
е в т.нар. параноидно-шизоидна позиция. Това означава, накратко, че бебето не
прави разлика дали дразненията /приятни или неприятни/ са с външен или
вътрешен произход. Т.е. ако бебето изпитва болки корема причинени от колики,
например, то може да възприема, едва ли не, че целия свят го боли корема. То не
прави разлика между външно и вътрешно, между аз и не-аз. Също така, все още
прави връзка между вчера, днес утре и да речем преди малко, тъй като то няма
образуван аз, личностен център към който да съотнася преживяванията си. Азът
се явява като един принцип на реда, който произлиза от първоначалния хаос на
преживяванията, но тъй като е заложен на архетипно ниво, едно развитие в
рамките на нормалното предполага неговото развитие.
Кога може да се говори за образуване на аз?
Развитието на съзнанието, развитието на азов център в първите месеци от
живота на детето се обуславя от движението. Чрез движението детето усвоява
важни двигателни умения, опознава тялото си, света и именно този опит водят
до образуването на съзнание или аз-ов център. След шестия месец детето може
да бъде поставяно в седнало положение и да разглежда и да манипулира
продължително време с предмети. Тогава може да се наблюдава и лепетната реч.
Някои психолози считат, че азът у едно бебе се развива около годината, а у
детето може да се наблюдава драскането върху лист на кръгове или спирали и
използване на местоимението аз. На година и половина детето е с толкова
развити възприятия, че то има осезание за това, че то е нещо отделно от своята
майка, с която до скоро са били в непосредствен физически контакт. До тогава,
поради “любовната афера със света” (М. Малер), поради все по-разширяващия
се, все по-откриващия се за него свят, то може почти да “забрави” за майка си в
своето изследване, освен в моментите на емоционално презареждане, тактилно
или с поглед от разстояние. Майката отново е като котва на психическото
развитие, но котва, от която се разгръща като спирала изследователската
дейност на бебето.
Към 18-я месец, обаче то възприема майка си като отделен от него обект и
започва първата и най-фундаменталната криза в живота на човека - “кризата на
сближаването” (М. Малер), и как ще протече тази криза зависи от много от
протичането на предходните периоди и най-вече на реакциите на майката
спрямо бебето към този момент.
През периода на сближаването бебето обръща интереса си отново към майката,
към това какво прави тя и може буквално да се превърне в нейна сянка, а
кризата на сближаването започва, когато детето има подтици за контрол върху
майката, което е компесаторна реакция на болезненото възприятие за
отделеност . Колкото повече болката от това възприятие е по интензивна,
толкова по-остри могат да бъдат кризите, изразяващи се в гневни изблици,
тръшкания и пр. Интензитета зависи от това до каква степен преминаването на
предходните фази е било хармонично, детето е изградило чувство на сигурност.
От голямо значение е също и как майката и другите членове на семейната среда
реагират на опитите на малките деца да ги контролират, да ги асимилират, да ги
направят отново част от тях, като едно “квази его”.
Ето и пример за подобно поведение от изследване проведено от Маргарет
Млаер: “(...) Малко момче беше не само взискателно, но и нежелаещо да
споделя. То имаше склонност да принуждава майка си да изпълнява неговите
желания. То въобще не искаше да откаже всемогъществото на симбиотичното
двойно единство; това бе напомняне на тенденцията на майката към
симбиотично-наподобяващо взаимоотношение (Sperling, 1944), към което тя се
стремеше далеч отвъд симбиотичния стадий и със своята доста по-голяма
дъщеря.”
Чрез това болезнено възприятие на отделеност се преминава от
шизоидно-параноидната позиция към депресивната позиция. Това страдане за
майката дава възможност на детето за развитие на неговата репрезентационна
интелигентност, т.е. да извика своята майка в съзнанието си, когато тя я няма и
то тъгува за нея. Това страдане му дава възможност и за разграничаване на себе
си от останалия свят - физически и психически. Също така в съзнанието си
детето може да събере добрата /наличната/ майка и лошата /отсъстващата/
майка, в една реалистична, обединена представа от фактическата майка.
Какво може да подпомогне преодоляването на тази криза?
Тя може да продължи до седмата година, като гневните изблици постепенно би
трябвало да намалят своя интензитет. Стремежът за магически всемогъщ
контрол над майката, типичен за периода на новороденото, се заменя с
автономност постигната в определена степен през периода на развитие. Първата
такава замяна е от радостта от движението и усвояване на различни двигателни
умения, като кулминацията е в придобиването на умението на изправена
походка. Следващия етап на размяна на всемогъщ контрол с радостта от
автономното функциониране е появата на речта. Чрез речта детето има
възможност за изразяване от нов порядък и това води до намаляване на
телесното/реактивното отреагиране.
Къде се корени проблемът при “кризата на сближаването”?
В много случаи родителите изтърват момента, когато трябва да се отзовават на
всяко едно повикване от страна на новороденото, бебето и малкото дете. В
началото, през периода на “нормалния симбиотичен стадий” това е нормално
поведение от страна на майката, но благодарение именно на всеотдайните грижи
то има потенциала постепенно да се остави на фрустриращи преживявания.
Именно тук е тънката граница, която лесно се губи и някои родители влизат в
симбиотичен тип връзка с детето много след нормалния стадий - т.е. по този
начин може да се превърне в квази его на детето си, едва ли не, в придатък на
аза на детето.
Експерти в областта на аутизма считат, като Френсис Тъстин (1994), че
основния проблем при детския аутизъм е невъзможността на детето за
преживяване на болката от отделеността от майката. Съвременните разбирания
за това състояние, е че това е рядка генетична аномалия, признаци за която може
да има малко след раждането. От друга страна налице са личностните
разстройства при децата, които не са изследвани в голяма степен (Кernberg,
2000), но при тях се наблюдава едно нормално развитие и поради патогенни
фактори в средата, у детето няма възможност да протече нормално развитие, а
именно преминаването от шизоидно-параноидна позиция към депресивна
позиция, където ключов момент е възприятието на майката като отделна
личност, осъзнаване на психическите и физическите граници и поява на
репрезентационна интелигентност, която включва в себе си речта и символната
игра.
В заключение може да се каже, че няма идеално развитие, тъй като няма
идеални хора. Развитието зависи от заложбите, както на детето, така и на
родителите. Във всеки случай могат да се маркират негативните влияния на
средата, които да попречат на нормалното развитие, което е заложено като
потенциал у повечето деца. Такива негативни влияния могат да бъдат
нестабилна семейна и/или социална среда, която да е изпълнена с конфликти и
която пречи на детето за създаване на азов център на личността. Друг такъв
фактор могат да бъдат мултимедийните устройства, които буквално да
парализират развитието на детето от 0 до 3(5) годишна възраст, като към днешна
дата има достатъчно изследвания за негативното им влияние върху развитието
на деца от ранна детска възраст.
Съвременния родител е изправен пред предизвикателството да намери златната
среда, балансът във възпитанието. Той трябва да бъде едновременно
емоционално отдръпнат и съпричастен към “страданията” на децата, така че да
им предоставя емоционална взаимовръзка и разграничаване - оставяне на
фрустрациите, когато е в техен интерес. Тази сложна амалгама от мисли,
чувства и реакции е като алхимичния процес на обединяване на
противоположностите, който е почти невъзможен за постигане. Само че нищо
не ни пречи да се стремим към него...
Периодът на “тръшкането” при малките деца е особено труден дори за родители
прословути или хвалещи се с железни нерви. Но кои са основните фактори за
особено изострените и често срещани тръшкания при малките деца днес?
На първо място това е съвремието, в което живеем. Поколението, което възпитва
днес има винаги компесаторен елемент на често авторитарния тип възпитание в
миналото, без особен интерес към това,което сеслучва в детската душа. Но ръка
за ръка с това може да се наблюдава и приемственост на някои от ценностите,
но и автоматични реакции, които са повторения на това което сме получили като
отношение в най-ранните години от нашия живот.
Какво означава всичко това?
Това означава, че ако родителите на нашите
родители са били прекалено авторитарни, то нашите родители са били в по
малка степен такива, а ние бихме били още по-яростни противници на
авторитарния стил въпитание и е възможно, поради компесаторния механизъм в
нашата психика, да се стремим да сме по-различни, и разбира се по-добри от
нашите собствени родители. Но това, което се получава на практика често е
навлизане от една крайност в друга. И това е процес, засягащ поколения и
поколения. Т.е. това е нормален процес. Но резултата не винаги е благоприятен,
а уроците понякога се заплащат скъпо. Залитането в крайността на либералното
възпитание може да произведе нервни, несигурни и тревожни деца, тъй като
правилата и границите не са въведени за да не се наранят чувствата на децата.
С разпадането на патриархалните ценности, все още не се наблюдава появата на
нови и съвременния родител е във всяка една ситуация с въпросителни около
това кое е правилно и кое е погрешното поведение спрямо детето. Кое да му
бъде позволено и кое не. Детето по един безупречен начин усеща това
разколебаване у родителя и се възползва по възможно “най-добрия” начин,
който да осигури потвърждаване на неговия стремеж към контрол над
родителите, поради всемогъщия манталитет, който е нормален за възрастта
между 2-та и 5-та година. Така че, ако човек няма ясно изградена представа по
какъв начин да си възпитава детето или ако няма консенсус с партньора
предстоят дни на изпитание на родителя, детето и двойката като цяло.
Желание V.S. Нужда?
Обикновено у родителите има объркване между това, от което детето има
действително нужда и неговите импулсивни желания. Импулсивните желания и
нуждите на детето често си противоречат. Например, ако едно малко дете
желае да спи при родителите си, то има нужда да спи в отделна стая. Ако то
желае да гледа клипчета от ютюб, то има нужда да се ограничи в максималн
степен от всякакви екрани особено в ранния период на развитието. Именно тук е
въпросът за дифузията, сливането с родителя, желанието за контрол, което е
компесаторно заради неговата уязвимост и нуждата от въвеждане на граници.
Разбира се ограниченията са фрустриращи за едно бебе или малко дете, но по
този начин се въвежда принципа на “проверка на действителността”, който е
едно от най-важните умения, които би трябвало да притежава една зряла
личност. В противен случай се получава дифузия - сливане с родителя, сливане с
работата, сливане с партньора, но не в положителен смисъл, а асимилиране на
личността от нещо друго.
Какво правим?
Както по-рано беше споменато, родителят има нужда от ясна концепция относно
възпитанието на детето и консолидация на тази концепция с партньора, ако
такава не е изградена, то това е важно да се случи възможно най-скоро, както и
свикването на семеен съвет за обсъждане и вземане на решение относно това.
По този начин при една криза, тръшкане или опит за манипулация/контрол, на
родителя ще му е много по ясно как да реагира, така че да не угажда на детето,
но и така да управлява ситуацията, че да не се навлиза в точката на конфликт,
откъдето измъкването е трудно. За родителя е важно да държи в съзнанието си
идеята, че той е отделна личност, с отделен вътрешно-психичен живот и,
съответно, детето е отделна личност със свой вътрешно психичен живот, което
има нужда от признание не на желанията, на потребностите.
Мое верую, и това е следствие на терапевтичната рамка, в която работя, а
именно аналитичната, е че детето има нужда от пространство - физическо и
психическо, в което то да се развива. Това което прави впечатление в развитието
на детето, а и на човека като цяло е, че няма развитие без преживяването на
фрустрация, някакъв вид ограничение или без изпитване на чувство на тъга.
Развитие не се случва, или не се случва по правилен начин, когато то се случва в
екстремни ситуации - ако детето се намира в изцяло ограничена среда или ако
детето израства без никакви ограничение. Ето защо е нужно по време на
кризисни ситуации родителят да остане във връзка с детето си, да го “носи” в
съзнанието си, но да е емоционално отдръпнат, т.е. даму покаже, че зачита
неговата личност, че признава неговото желание, но като негов родител и като
по-голям от него индивид със собствен вътрешно-психичен живот прави
преценки кое е в негов интерес и кое не, въпреки че това може да нарани
неговите чувства. По този начин, с течение на времето детето се доверява на
родителя и се изгражда една взаимовръзка на даване и получаване характерна за
ученическата и зрялата възраст.
И накрая нещо също много важно за управлението на кризите при деца. Те се
появяват в момент, в който и двамата родители в една или друга степен са
натрупали умора от обгрижването на новороденото и малкото бебе. Точно,
когато бебето е станало малко дете, що годе самостоятелно, то започва да се
тръшк. Ако родителите не са емоционално заредени, ако са лишени от
преживявания извън отглеждането на малкото дете, ще им е много трудно да
запазят самообладание на всички негови провокации. Тогава, чрез избухването
си родителят излива своето напрежение, за което той самият е отговорен. Ето
защо детето има нужда , както постепенно да изгради усещане за свой собствен
вътрешно-психичен живот, така и да усеща такъв у своите родители.
