Та и след като се роди, то бива обгрижвано. Кога едно бебе е тревожно? Когато майка му я няма или няма грижеща се фигура, която да задоволи неговите нужди дълго време.
Тук може да се направи парлел с класическия теологичен проблем на религиите, в които Бог е изцяло добър - теодецията. Една от тезите за наличие на зло във видим свят създаден от безкрайно справедлив Бог изведена от Св. Тома Аквински
и според Св. Августин , е и че злото се свежда до отсъствие на добро, следователно до отсъствие на Бог - privatio boni. Боеций (Boethius) го сравнява с нищо: - malum nihil est.
При малките бебета ситуацията е смайващо сходна. Когато малкото бебе плаче за майка си и майката или заместваща грижеща фигура не е достъпна физически или емоционално, то е изправено пред нищото. То не може да разсъди с нашето зряло мислене, че просто я няма. Неналичието на майка или за грижеща фигура, според дълбинната психотерапия, се превръща в лоша фигура на майката, която предизвиква най-ужасните, архаични страхове и фантазии - на поглъщане, преследване, разпад, и разруха. Така, че зллен персонаж се среща в "Приказка безкрай" на Михаел Енде, където то заплаото за малкото бебе не е просто нищо, то е нищото. "Нищото" като отрицатешва от унищожение вътрешния свят на едно момче загубило майка си, наречен "Фантазия".
Както ще стане ясно и по-надолу възрастните склонни на агресия, най-общо казано са подложени на вид стрес. Но от това как ще обработят сетивната информация от дадена ситуация, т.е. по какъв начин те ще я възприемат и до каква степен се образува дистрес зависи изцяло от личностния компонент у всеки индивид. И отново се връщаме към детството, където, според его-психологията, той се създава още от най-ранна възраст - телесен аз-образ, личностни представи и представи за обектите, аз, свръх-аз. Всичко това е една верига, в която основна роля има майката/ грижещата се фигура и контекста на средата, в която се развива всичко това.
Маргарет Малер, унгарски психоаналитик базирана в Ню Йорк, извършва дългогодишно, многокомпонентно изследване на деца в ранна детска възраст (0-3 г.) и техните майки.
Тя и нейния екип открояват поведения на майки, които не поощряват личностовото развитие на своите деца, а напротив, му пречат. Такъв тип поведение може да бъде симбиотично разстройство , при което майките прекалено дълго остават в прекаленото обгрижване, нормалното поведение при новородени или малки бебета, и по този начин задушават, "поглъщат" своите бебета, като не им предоставят достатъчно психично пространство, където техните деа да се разгърнат.
При всички тези случаи детето не получава топло, съпреживяващо отношение от страна на майката/основната грижеща се фигура. Колкото повече взаимовръзката е нарушена, натрапчивост, непредсказуемост и/или ненадеждност на грижещете се фигури, толкова повече осезанието отделеност у бебето е по-рязко и следователно, по-болезнено.
По този начин “обекта остава или се превръща в неасимилирано чуждо тяло - “лош” интроект, във вътрешнопсихичната емоционална икономика (Heimann, 1966). В стремежа да се изхвърли този "лош" интроект ", влизат в действие дериватите на агресивния нагон; и там изглежда, че се развива нарастваща склонност да идентифицира репрезентациите за себе си с "лошия" интроект или поне двете неща да се бъркат. Ако тази ситуация излезе на повърхността по време на подфазата на сближаване, след това - агресията може да се отприщи по такъв начин, че да потопи или да отнесе "добрия обект" и с него добрата репрезентация за себе си (Mahler, 1971,1972). Това би се показало от ранните тежки гневни избухвания и от нарастващите опити за принуда към майката и бащата да функционират като негово квази-външно его. (...). Това са последствията за тези деца, при които прекалено внезапното и твърде болезненото осъзнаване на тяхната безпомощност довежда до прекалено внезапна дефлация на предишното им чувство на тяхното собствено всемогъщество, както и на споделеното магическо всемогъщество на родителите, в смисъла на Едит Джейкъбсън (1954 г.). Това са малките деца, които, особено през третата година, показват тенденция към разделяне на обектния свят на "добър" и "лош" и за които "майката в кръв и плът" (Bowlby, 1958), "майката след разделянето" (Mahler, 1971) е винаги разочароваща и чиято регулация насамоуважението е най-несигурно."*Тук може да се постави въпросът "Какво правим с агресията?" Ясно е, че агресията е нещо важно, тя е част от нас и на физиологично и еволюционно ниво. Според дълбинната психология за да контролираме емоциите си, т.е. да ги управляваме по начин, който ни помага да осъществим целите си по социално приемлив начин, а не да ги потискаме, е нужно да се опознаят.
- Етимологията на думата идва от латинското aggressio, означаващо нападение, което пък идва от ad-gradi, което означава стъпка към. Първата известна употреба на думата е от 1611 г. в смисъла на непровокирана атака. В психологически смисъл на враждебно или разрушително поведение думата е позната от английски превод на Зигмунд Фройд през 1912 г., докато Алфред Адлер създава своята теория за агресивния подтик през 1908 г. От 1930 г. хората от англоезичните страни, занимаващи се с отглеждането на деца изполват думата агресия вместо гняв.
- В еволюционен план агресията помага на вида да оцелее и да се възпроизведе, играе роля в естествения подбор. В групата, чрез агресията мъжете могат да достигнат до съмишленици, територия, ресурси и по-висок статус.
- Що се отнася до междуполовите различия, според някои изследвания мъжката агресия има тенденция да причини физическо нараняване, докато агресията при жените е насочена към психическа или социална вреда.
- Ето и и някои данни за различието между половете е контекста на агресията. В съвременните общества агресията у жените не се смята за социално приемлива, тъй като по-труднобиха си намерили партньор, а агресивните жени се смятат за антисоциални. В някои държави делът на подадените сигнали за насилие от жени достига до една трета. Проучване показва, че мъжете с по-високи социални умения имат по-нисък процент проявена агресия от мъжете с по-ниски социални умения. При жените стресът е основния външен фактор за прояви на агресия.
- При малките деца до втората година няма различия в проявите на физическа агресия, като ритане, хапане, удряне, типичен за възрастта израз на вродени и спонтанни реакции на подтици като глад, гняв и принадлежност. След втората година физическата агресия при момичетата намалява, докато се увеличава нефизическата, което се обяснява с усвояването на езика по-бързо, могат по-лесно да вербализират своите желания и нужди. Това може да се дължи на факта, че при тях фронталните дялоове на мозъка се развиват по-бързо.Пикът на агресията при децата достига 2-3-та година, след което намалява до средни нива. Това позазва, че физическата агресия не е единствено следствие на обучение (напр. подражание). Напротив, агресивните подтици са налични при децата, които имат за цел да се научат на саморегулация. Именно в ситуации породени от агресивните подтици децата имат възможност да изградят умения за разрешаване на конфликти и да развият комуникационни умения. Различните подходи за справяне с агресията дават възможност на децата за социално учене, което ще играе решаваща роля при връзките с връстниците от по-горна възраст. Също така детето има нужда да развие умението да бъде асертивно, което се изразява в искане на информация от другите, започване на разговор и устойчивост на напрежение от междуличностните отношения с връстници. За разлика от това, някои деца използват агресивното поведение, например удряне или хапане, като форма за общуване, а това от своя страна може да бъде следтвие на страх от другите, преживявания свързани със семейната среда, неврологични/поведенчески/обучителни нарушения или психологическа травма. Според Американската академия по педиатрия най-добрият начин да се предотврати агресивно поведение е да се осигури на детето стабилна и сигурна семейна среда, твърда дисциплина в дух на любов и съпричастност и пълен надзор по време на предучилищната възраст. Всички, които се грижат за детето да са добър модел за подражание и да са постигнали съгласие с правилата, които трябва да се спазват и съответния отговор при неспазването им. Американската асоциация на училищните психолози разграничава проактивната агресия, която обикновено е аргументирана, неемоционална и е съсредоточена върху постигането на някаква цел и реактивната агресия, която е силно емоционална и често е резултат на предубеждения или на дефицит на познавателна обработка.
- На физиологично ниво е теоритизирано, че дефицита на серотонин има основна роля за импулсивност и агресия. Известно е, че стресът - тежък, остър или хроничен може да доведе до аномалии в трите основни регулаторни системи в тялото (една от които е серотониновата), коeто води до агресивно поведение. Също така голяма роля играе орбитално фронталната кора на мозъка за контрол над импулсите и саморегулацираща система, която интегрира емоция, мотивация и познание за ръководенето на поведението подходящо за контекста. Именно начинът, по който се развива фронталният дял на мозъка е и от изключително значение, тъй като той отговаря и за репрезентационната интелигентност. Ето тук е и моста към психоанализата. Както е показано в изследването на Малер, представите за себе си и околните са от изключително значение в каква посока ще е развие личността. Колкото по-трудно е основните грижещи обекти да създадат емоционална връзка с новороденото, малкото бебе и малкото дете, т.е. да са емоционално достъпни, съпричастни и съпреживяващи, толкова повече се увеличава шансът детето да изгради враждебни представи за света и да се идентифицира с агресивните подтици и фантазии, които нахлуват поради крехкия аз. И обратно, колкото повече детето расте в хармонична среда, с грижещи се фигури, които възприемат бебето такова каквото е то, т.е. не го обременяват с проекции на свои нарцистични съдържаниия върху, толкова връзката ще се превърне в мост към една сигурна база, върху която да стъпи развитието на една зряла личност. Тъй като сигурната база не е нещо статично. Тя се изразява в устойчив обмен - като рядко достиганото партньорското даване и вземане в духа на любовта. За да се постигне това е нужно отворено съзнание относно съдържанията на нашата собствена личност и нуждите на уникалната личност, която се крие като потенциал у бебето и малкото дете.
- Фрустрацията е друга основна причина. Това е състояние, когато човек се почувства блокиран да постигне дадена цел (Aronson et al. 2005). Според изследване на Кюлик и Браун (Kulik&Brown, 1979), когато дадено очакване не се осъществи, неочаквано възниква чувство на безсилие, което увеличава агресията.
*Margaret S. Mahler, 1975, The Psychological Birth of the Human Infant, Basic Books, USA
Снимки: Уикипедия
Няма коментари:
Публикуване на коментар